Сага за Форсайтови

Джолиън се отпусна отново на креслото. Голяма синя муха избра този миг да избръмчи яростно край него; звукът беше приятен — все по-добър от нищо… Къде бе отишло момчето да чете това писмо? Противно писмо… Противна история! Жестока… Жестока за Айрин… за Соумс… за тия две деца… за самия него! Сърцето му биеше болезнено ускорено. Живот… с любовта… труда… красотата… страданието… и край. Приятен… прекрасен въпреки всичко; докато един ден съжалиш, че си се родил. Живот… който те похабява. Но все пак не ти вдъхва желание да умреш… най-злостното му коварство! Грешка е да имаш сърце! Мухата забръмча отново, внасяйки летния зной, звуци и дъх — да, дори дъха! — на зрели плодове, изсъхнала трева, сочни шубраци и ванилен дъх на крави! А нейде там, сред тия ухания, Джо ще чете онова писмо, ще обръща и мачка смутено страниците… с разбито сърце! Тази мисъл го прониза жестоко. Джон беше така чувствителен, добросъвестен и нежен… Несправедливо беше наистина, дори съвсем несправедливо! Припомни си как Айрин му каза веднъж: „Никога не се е раждало на тоя свят същество, така любящо и заслужаващо любов, като Джон.“ Бедничкият Джон! Целият му мир се разлетя на късчета в един летен следобед! Младостта възприема така остро всичко! Разтърсен, измъчен от мисълта, че младостта възприема всичко толкова остро, Джолиън стана от креслото и отиде до прозореца. Момчето не се виждаше никъде. Джолиън излезе. Ако може да му помогне с нещо тоя миг… трябваше да го стори!

Мина през шубраците, надникна в градината — никакъв Джон! Нямаше го и при прасковите и кайсиите, започнали вече да зреят и да се зачервяват. Отмина тъмните спирални кипариси и излезе на полянката. Къде бе отишло това момче? Дали бе избягало в горичката — в някогашния свой резерват? Джолиън прескочи събраните купчини сено. В понеделник щяха да го направят на купи, а на другия ден да го извозят, ако не завали дъжд. Неведнъж бяха минавали заедно през полянката… ръка за ръка, когато Джон беше малко момче. Да-а! Златният век свършва, щом минеш десетте години! Стигна до езерото, където мухи и комари се рееха над светлата вода и тръстиките, и навлезе в горичката. Беше прохладно, миришеше на борика. Но Джон не беше и тук! Повика го. Никакъв отговор. Изнервен, разтревожен, забравил собствената си физическа болка, той седна на поваления ствол. Сбъркал бе, че остави момчето да излезе с онова писмо; трябваше още отначало да го задържи при себе си! Страшно смутен, тръгна обратно. Пред стопанските сгради повика отново и надникна в тъмния краварник. Там, на хладина, сред мирис на ванилия и амоняк, трите олдърнейски крави преживяха спокойно, далеч от мухите; току-що издоени, те чакаха вечерта, когато ще ги пуснат пак в по-долната ливада. Едната обърна ленивата си глава с лъскаво око; Джолиън зърна слюнка на долната устна. В своята нервна възбуда виждаше ясно всичко… всичко, което на времето си бе обичал и се бе опитвал да рисува… това чудо от светлини, сенки и багри. Нищо странно, че преданието е поставило Христос в ясли — какво по-трогателно от очите и луннобелите рога на преживяща крава в топлия полумрак! Той повика отново. Никакъв отговор! Побърза да излезе от горичката и покрай езерото се изкачи до хълма. Странна ирония би било — помисли той, — ако Джон е узнал жестоката истина в същата горичка, където някога майка му и Босини бяха дръзнали да признаят своята любов. Където сам той, седнал на поваления ствол в неделното утро, когато се бе върнал от Париж, бе разбрал ясно, че Айрин е за него всичко на света. И тъкмо това място трябваше да избере иронията, за да разкъса булото пред нейния син! Но нямаше го и тук! Къде бе отишъл? Трябваше да намери бедното дете!