Сага за Форсайтови

Сам! Заспа отново в тежък сън и сънува, че вижда как името на майка му се вие около леглото.

Соумс размишлява

Съобщението в Таймс за смъртта на братовчед му Джолиън почти не засегна Соумс. Умрял бе, значи, тоя приятел! Не можеше да се каже, че бяха се обичали. Дълбоката омраза бе угаснала отдавна в сърцето на Соумс и той не бе допуснал съживяването й, но тази внезапна смърт му се стори все пак едно поетично възмездие. Двайсет години този човек се бе радвал на жената и къщата, които му бе отнел — а ето че бе умрял! В некролога, напечатан малко по-късно, се отдаваше — според Соумс — прекалено голяма почит на Джолиън. Говореше се за „старателния и приятен художник, чието творчество бяхме свикнали да считаме за най-добрия и верен образец на акварела от края на Викторианската епоха“. Соумс, предпочитал почти машинално Моул, Морпин и Казуел Бей и отминавал винаги с изразено презрение картините на братовчед си, бе обърнал шумно страницата на Таймс.

Тази сутрин трябваше да отиде в града по някои Форсайтови дела и съвсем ясно забеляза, че Градман го поглежда отстрани над очилата си. От стария чиновник се излъчваше сдържано задоволство. Миналото като че изцяло се бе просмукало в него. Човек сякаш го чуваше как мисли: „Мистър Джолиън… да-а! На моите години, а си отиде… бедният! Колко ли е тежко на съпругата му! Хубава жена беше. Но всички сме смъртни! И вестниците пишат за него. Странни неща!“ Всъщност настроението на Градман принуди Соумс да свърши необикновено набързо няколко прехвърляния по договори за наеми.

— А по прехвърлянето за мис Фльор, мистър Соумс?

Промених решението си — отвърна кратко Соумс.

— О, радвам се! Така и мислех — че прибързвате. Времената се променят.

Соумс започваше да се тревожи от мисълта как смъртта на Джолиън ще се отрази на Фльор. Не беше сигурен дали е узнала — тя поглеждаше рядко вестник и никога не четеше съобщенията за раждания, женитби и смърт.

Приключил набързо работата, той отиде да обядва на Грийн Стрийт. Уинифред беше просто отчаяна. Доколкото бе успяла да узнае, Джек Кардиган бе счупил калника на колата си и за известно време нямаше да е „винаги готов“. А тя не можеше да се помири с подобна мисъл.

— Замина ли Профон? — запита ненадейно Соумс.

— Замина — отвърна Уинифред. — Но закъде — не зная.

Да, за жалост — невъзможно беше да се разбере! Не че държеше да знае. Писмата на Анет идваха от Диеп326, където била с майка си.

— Предполагам, че си прочела за смъртта на оня?

— Да — отвърна Уинифред. — Жал ми е за… за децата му. Мил човек беше той.

Соумс издаде някакъв странен звук. Старата дълбока истина, че на този свят съдят за хората по това какви са били, а не по това какво са извършили, се промъкна и похлопа сърдито пред задния вход на съзнанието му.

— Зная, че съществуваше подобно заблуждение — промърмори той.

— Трябва да му се отдаде справедливост, след като умря.

— Бих предпочел да му я отдам приживе — възрази Соумс; — но не ми се представи случай. Имаш ли „списъка на баронетите“?

— Да, на най-долната лавица.

Соумс извади дебел червен том и започна да прелиства.

„Монт, сър Лоуренс, девети б-т, титла от 1620, първ. Син на Джофри, осми б-т, и Лавиниа, дъщ. На сър Чарлс Мъскхем б-т (Мъскхем хол, Шропшир), оженен 1890 за Емили, дъщ. на Конуей Черел. Еск., Кондафор Грейндж, Корнуел, род. 1895, две дъщ. Местожителство Липинкхол менър, Фолуел, Бъкингамшир. Клубове: Сникс, Кофихаус, Еръплейн. Вж. Бидликот.“

— Хм! — каза Соумс. — Познаваш ли някой издател?

— Чичо Тимоти.

— Имам пред вид жив издател.

— Монти познаваше един от своя клуб. Доведе го веднъж на вечеря. Нали знаеш, Монти все се канеше да напише книга — как се печели от надбягвания. И се опитваше да заинтересува издателя.

— По какъв начин?

— Убеди го да заложи на един кон — за две хиляди лири. Не се видяха повече. Елегантен човек беше, доколкото си спомням.

— Спечели ли?

— Не, конят излезе последен, струва ми се. Знаеш, че Монти беше доста хитър в своята област.

— Така ли? — промълви Соумс. — А виждаш ли някаква връзка между издателската професия и един бъдещ баронет?

— Хората се занимават с какво ли не сега — възрази Уинифред. — Най-лошото, както изглежда, е да не вършиш нищо — точно обратното на това, което беше в наше време. Тогава беше модно да не работиш нищо. Предполагам, че то ще се върне.

— Младият Монт, за когото говоря, е влюбен във Фльор. Ако успея чрез него да туря край на другата история, бих го насърчил.

— Изискан ли е?

— Не е красавец, доста приятен, малко вятърничав. С много земя, доколкото разбирам. Изглежда искрено привързан. Но не знам.