Сага за Форсайтови

— Да — продължи Уинифред. — Много е трудно. Винаги съм смятала, че е най-добре човек да не върши нищо. Толкова неприятна е тази история с Джек; ще можем да заминем едва след банковия празник.327 Както и да е, хората са навсякъде интересни — ще ходя да ги гледам в парка.328

— Аз на твое място — отвърна Соумс — бих си наел един котедж на село и бих се махал винаги, когато пожелая, от всякакви празници и стачки.

— На село скучая! — възрази Уинифред. — А железничарската стачка ми се стори много интересна.

Уинифред беше известна със своето sang-froid.329

Соумс се сбогува и си тръгна. През целия път до Рединг се питаше дали трябва да каже на дъщеря си, че бащата на онова хлапе е умрял. Това изменяше нещата в едно отношение — то беше сега независимо и му оставаше да се справи само с едно несъгласие: на майката. Ще наследи, разбира се, много пари, а навярно и къщата… къщата, построена за Айрин и Соумс… къщата, чийто архитект бе разрушил семейството му! Дъщеря му — господарка на тая къща! Соумс се изсмя нерадостно. Замислил бе тази къща, за да възстанови разклатения си брак, да създаде дом на питомците си, ако бе склонил Айрин да му подари наследник! Нейният син и Фльор! Децата им щяха да бъдат донякъде продължение на брака между самия него и Айрин!

Театралността на тази мисъл беше противна на трезвия му ум. И все пак… това би било най-лекото и благоприятно измъкване от безизходицата, след като Джон бе умрял. Обединяването на две Форсайтови богатства имаше своя чар за един консерватор. И Айрин ще се сроди отново с него. Глупост! Безсмислица! Той прогони тази мисъл от главата си.

Влизайки у дома си, чу тракане на билярдни топки и видя през прозореца младия Монт, приведен над масата. Наклонила щеката си, Фльор го наблюдаваше усмихнато. Колко хубавичка беше! Никак не е чудно, че този приятел си е загубил ума по нея. Титлата… имение! Земята не струва много в наши дни; титлата — може би още по-малко! Старите Форсайтови бяха гледали винаги почти с презрение на титлите — като на нещо чуждо и изкуствено… незаслужаващо разноските, които струва, свързано със задълженията към двора! Всички — спомняше си Соумс — притежаваха в различна степен това чувство. Вярно е, че Суидин, в дните на най-големия си разцвет, бе присъствал веднъж на дворцов прием. Но след завръщането си се бе зарекъл, че никога няма да отиде пак… „при разни там дребни риби!“ Другите предполагаха, че навярно е изглеждал прекалено грамаден в късите панталони.330 Соумс си спомни как майка му бе мечтала да бъде представена в двора заради модността на тази церемония и как баща му с необичайна решителност бе тупнал с крак. За какво й е това перчене — само безполезно прахосване на време и пари!

Инстинктът, превърнал и запазил Камарата на общините като върховна власт в Англия, чувството, че собственият им свят е достатъчно добър и малко по-добър от всеки друг, защото е техен, държеше старите Форсайтови настрана от всяко „самозабравяне“, както се изразяваше Никълъс, след като го бе пипнала подагра. Поколението на Соумс, по-самокритично и насмешливо, бе спасено от представата за Суидин в къси панталони. А третото и четвъртото поколение, предполагаше Соумс, се надсмиваха изобщо над всичко.

Не беше зле все пак, че този приятел е наследник на титла и имение — факт, който не можеше да се промени. Соумс влезе безшумно, тъкмо когато Монт запрати погрешно топката. Забеляза очите на младежа, втренчени във Фльор, която се наведе на свой ред; и почти се трогна от обожанието в тях.

Фльор се спря, опря щеката до китката на тъничката си ръка, и отметна късите си тъмнокестеняви коси.

— Никога няма да улуча.

— От опит не се пропада.

— Добре!

Щеката удари, топката се търкулна.

— Готово!

— Не улучихте! Не се тревожете!

В същия миг го видяха и Соумс каза:

— Ще ви записвам попаденията.

Седна на високата пейка под черната дъска, елегантен и уморен, и загледа скришом двете младежки лица. Щом свършиха играта, Монт се приближи към него.

— Започнах вече работа, сър. Странно нещо е търговията, нали? Предполагам, че като адвокат сте се запознали добре с човешката природа.

— Опознал съм я.

— Да ви кажа ли какво забелязах: хората грешат, като предлагат по-малко, отколкото могат да дадат; трябва да предлагат повече и след това да се отмятат.

Соумс вдигна вежди.

— Ами ако първото предложение бъде прието?

Няма никакво значение — отвърна Монт. — Много по-изгодно е да се намалява цената, отколкото да се увеличава. Да кажем например, че предлагаме на някой автор добри условия — той естествено ще ги приеме. Започваме работа, виждаме, че не можем да издадем при тия условия с прилична печалба и му съобщаваме това. Той вече има доверие в нас, защото сме били щедри към него, отстъпва като агънце и не ни се сърди. Но ако му предложим лоши условия още от началото, няма да ги приеме: ще трябва да ги подобрим, и той ще ни сметне за отвратителни скъперници.

— Опитайте се да купувате картини при такива условия — каза Соумс; — едно прието предложение има договорна сила… Не сте ли научили поне това?