Сага за Форсайтови

„След като се видяхме, узнах миналото. Няма да ти го разкажа — мисля, че си го знаела, когато се срещнахме у Джун. Според нея си знаела. Ако е така, Фльор, трябваше да ми кажеш. Аз чух обяснението на майка ми. То е ужасно. При сегашната скръб не мога да сторя нищо, което още повече би я огорчило. Мисля, разбира се, по цял ден с любов за теб, но не вярвам, че ще можем някога да се съберем — премного силно е това, което ни разделя.“

Така! Измамата й беше разкрита. Но чувстваше, че Джон й прощава. Сърцето й се сви и нозете й се подкосиха от друго — от това, което казваше за майка си.

Първият й подтик беше да отговори… вторият — да не отговаря. И двата се сменяха непрекъснато в следващите дни, а заедно с това и отчаянието й растеше. Ненапразно беше тя дъщеря на баща си. Упорството, едновременно създало и погубило Соумс, беше гръбнакът на нейния нрав, нагизден и разкрасен с френска грация и живост. Глагола „имам“ тя спрягаше винаги подсъзнателно с местоимението „аз“. Но все пак прикри всички признаци на растящото си отчаяние, като продължи с външно безгрижие излетите по реката, доколкото юлските ветрове и дъждове позволяваха; и никой бъдещ баронет не бе пренебрегвал издателската дейност така последователно, както я пренебрегваше Майкъл Монт, вярна сянка на Фльор.

За Соумс тя беше загадка. Той бе почти заблуден от безгрижната й веселост. Почти… защото все пак забелязваше, че очите й се втренчват понякога неизвестно къде, а прозорецът на стаята й свети до късно през нощта. За какво мислеше и бленуваше в часовете, когато трябваше да е отдавна заспала? Но той не смееше да я запита какво таи в душата си; а след краткият им разговор в билярдната и тя не му бе казала нищо.

При това затишие се случи Уинифред да ги покани на обяд, а след това на „един много забавен малък спектакъл — «Просешка опера»“331. Биха ли довели още някого, за да бъдат четирима? Соумс, чието отношение към театрите беше да не посещава нито един, прие поканата, защото отношението на Фльор беше да посещава всичко. Отидоха с автомобил и с Майкъл Монт, който беше на седмото небе и, поради това, се стори „много забавен“ на Уинифред. „Просешката опера“ остави Соумс в недоумение. Действащите лица бяха много неприятни, целият спектакъл — твърде циничен. Уинифред бе „заинтригувана“… от костюмите. Музиката също й се стори нелоша. Предната вечер бе подранила на руския балет и бе намерила сцената заета от певци, които цял час пребледняваха и се изчервяваха от страх да не би по някаква ужасна небрежност да изразят някаква мелодия. Майкъл Монт беше във възторг от операта. И тримата се питаха какво ли мисли за нея Фльор. Но Фльор не мислеше за нея. Нейната натрапчива мисъл стоеше на сцената и пееше с Поли Пичъм, изразяваше се в мимиките на Филч, танцуваше с Джени Дайвър, позираше с Люси Локит, целуваше, пееше и се прегръщаше с Мекхит. Устните й се усмихваха, ръцете аплодираха, но странния комичен шедьовър й правеше толкова впечатление, колкото би и направило и някое сантиментално съвременно „ревю“. Когато седнаха на връщане в колата, тя страдаше, задето Джон не е до нея на мястото на Майкъл Монт. Когато при някой завой рамото на младежа докосваше уж случайно нейното, тя си мислеше: „Да беше рамото на Джон!“ Когато веселият му глас, сдържан поради близостта й, шепнеше нещо в пригласа на мотора, тя се усмихваше и отговаряше, но мислеше: „Да беше гласът на Джон!“ А когато той каза веднъж: „В тази рокля, Фльор, сте същински ангел!“ — тя отвърна: „О, харесвате ли я?“ И мислеше: „Да можеше да я види Джон!“

По време на пътуването взе решение. Ще отиде в Робин Хил да се срещне с него насаме; ще отиде с колата, без да предупреди нито него, нито баща си. Девет дни бяха минали от писмото му — не можеше да чака вече нито ден. В понеделник ще отиде! Решението й вдъхна повече благосклонност към младия Монт. Щом имаше какво да очаква, можеше търпеливо да слуша и да отговаря. Майкъл можеш да остане за вечеря и да й направи както винаги предложение; да танцува с нея, да стиска ръката й, да въздиша… да прави каквото иска. Досаждаше й само когато я отвличаше от натрапчивата й мисъл. Дори го съжаляваше, доколкото й беше възможно да съжалява тъкмо сега някого другиго освен себе си. На вечерята той говори като че с още по-голямо увлечение за това, което наричаше „края на феодалното владение“… Тя не му обръщаше внимание, но баща й слушаше сякаш твърде внимателно, с онази своя усмивка, която означаваше несъгласие, а може би дори и гняв.

— По-младото поколение не мисли като вас, сър. Нали, Фльор?

Фльор вдигна рамене — по-младото поколение за нея беше Джон, а тя не знаеше какво мисли той.

— Когато станат на моите години, мистър Монт, младите хора ще мислят така, както мисля аз. Човешката природа не се мени.

— Приемам, че не се мени, сър, но начинът на мислене се променя с времето. Преследването на личния интерес е една отмираща форма на мислене.

— Нима? Да се грижи човек за личния си интерес, не е форма на мислене, мистър Монт, а инстинкт.

Да, ако „личният интерес“ е Джон!