Сага за Форсайтови

Проникнал слънчев лъч изостри за възбудените му сетива красотата на следобеда с високите дървета и удължаващите се сенки, със синевата и белите облаци, с мириса на сено и гукането на гълъбите, с цветята, извисили глави. Отиде в розариума и прелестта на внезапно огрените рози му се стори неземна. „Розата, тая испанка!“325 Три чудни слова! Там бе стояла Айрин, до храста с тъмночервените рози; стояла бе да прочете писмото и да реши, дали Джон трябва да узнае всичко! Той знаеше вече! Погрешно ли беше решила? Джолиън се наведе да помирише една роза; нямаше нищо по-нежно от кадифения листец на роза освен, разбира се, шията на Айрин! Той продължи по ливадата нагоре, до дъба. Блестяха само върховете му, защото внезапния слънчев лъч се бе скрил зад къщата; сянката долу беше гъста, блажено прохладна… а толкова му беше горещо! Спя за миг, хвана се за въжето на люлката… Джоли, Холи… Джон! Старата люлка! И изведнъж се почувства ужасно, смъртно зле. „Прекалих! — помисли той. — Наистина прекалих!“ Тръгна със залитане към терасата, завлече се по стълбите и падна до стената на къщата. Полежа така задъхан, заровил лице в орловите нокти, които бяха посадили и отглеждали с Айрин, за да бъде уханен въздухът под прозорците им. Но в уханието се намесваше ужасна болка. „Любов моя! — помисли той. — Сине мой!“ Промъкна се с усилие през стъклената врата и се отпусна в креслото на Джолиън старши. Книгата беше все там, и моливът в нея. Той го взе, надраска някаква дума на отворената страница… Ръката му се отпусна… Така става… значи!

Страхотна болка… и пълен мрак…

Айрин

Щом изхвръкна с писмото в ръка, уплашен и смутен, Джон изтича по терасата, покрай ъгъла на къщата, облегна се на обвитата в зеленина стена и разкъса плика. Писмото беше дълго… много дълго! Това увеличи страха му; той зачете. Когато стигна до думите: „… се омъжила за бащата на Фльор“, всичко сякаш се завъртя пред него. Беше под някакъв прозорец, влезе оттам, мина през гостната и хола и се качи в стаята си. Разхлади лицето си със студена вода, седна до леглото и продължи да чете, оставяйки до себе си всеки прочетен лист. Почеркът на баща му се четеше лесно — Джон го познаваше много добре, при все че нито едно от писмата, които бе получавал досега, не беше и на четвъртината от днешното. Четеше с притъпено чувство — въображението му работеше наполовина. Едно нещо разбра ясно при това четене — мъката, която баща му е трябвало да изпита при писането на това писмо. Остави и последния лист и, в някаква умствена и нравствена безпомощност, зачете отново първия. Всичко му се струваше противно… мъртво и противно. После усети изведнъж, че го обля гореща вълна на ужас и покруса. Скри лице в ръцете си. Майка му! Бащата на Фльор! Взе писмото и продължи да чете машинално. И пак се върна чувството, че всичко това е мъртво и противно; неговата собствена любов е така различна! Писмото гласеше, че майка му… и баща й! Ужасно писмо!

Собственост! Нима съществуваха мъже, които смятаха жените за своя собственост? Срещнати по улицата или на село лица изникнаха пред него — червени като сушена риба; сурови и тъпи; превзети, сухи, зли — стотици, хиляди лица! Как можеше да знае какво мислят и вършат мъжете с такива лица? Улови в ръце главата си и простена. Майка му! Взе отново писмото и продължи да чете. „Ужас и отвращение… У майка ти е са живи и до днес… но децата ви… внуци… на човека, който я е притежавал някога така, както се притежава робиня…“ Той стана от леглото си. Това жестоко, призрачно минало, дебнещо да убие любовта му и любовта на Фльор, беше действителност, иначе баща му не би писал никога тия неща. „Защо не ми казаха още тогава — помисли той, — още в деня, когато видях за пръв път Фльор? Знаеха, че съм я видял. Страхували са се, а сега… стигнах дотук!“ Сломен от мъка, по-силна от разума и мисълта му, той се скри в най-тъмния ъгъл на стаята и седна на пода. Сви се като нещастно животинче. Тъмнината го утешаваше, а подът го връщаше към дните, когато нареждаше по него войничетата си за битки. Сгушен, с разрошени коси, обгърнал с ръце коленете си, седеше той там, без сам да знае откога. В това пълно униние го стресна отварянето на вратата откъм стаята на майка му. Щорите на прозореца, затворени през време на отсъствието му, бяха спуснати и от мястото, където стоеше, той можа само да чуе стъпките и шумоленето на роклята й, докато най-после видя зад леглото и самата нея, застанала пред тоалетната масичка. Тя държеше нещо в ръка. Той стаи дъх, с надежда, че тя няма да го забележи и ще си отиде. Видя я, че пипна няколко неща по масичката, сякаш търсеше в тях сила, после се обърна към прозореца — от глава до пети сива като призрак. Само мъничко да обърне глава — и ще го зърне! Устните й мръднаха:

— О, Джон!