Сан Феличе

„Сбогом!
Прощавайте! Кой знае
дали отново ще се видим. Усещам
жилите ми как изтръпват
и студ кръвта ми как смразява.
Ще ги повикам. Дойке!
Но не, не бива тя да дойде! Ще сторя
каквото съм намислила сама.
А питието ако не подейства?
Тогава утре аз ще бъда
съпруга на Парис? О, не! Не, никога!
Това ще ме спаси! Ами ако в стъклото
е отрова? Ако лукавият монах
е пожелал да ме погуби? Венча ме той
с Ромео. Но този брак бездруго може
беда да му докара. Все пак не вярвам:
свят човек е той!
Ами ако преди да дойде там Ромео,
аз в гробницата се събудя?
Дори да го помисля ме е страх!
Без въздух и без светлина, навярно
бих се задушила и с живота
ще се простя, преди да дойдат те
да ме спасят. Но да остана жива —
какво добро ме чака? — Нощем, в гроба,
там, гдето от столетия почиват
останките на моите деди, там, гдето спи Тибалт
с позеленяло като пръст лице,
в ковчега кървав неотдавна приютен,
там гдето, казват, нощем бродят сенки
на мъртъвци! О, страшно, страшно!
Ще се събудя може би тогава
сред мириса на мъртвите… ще чуя
стенанията им, ще чуя стона
на мандрагората, издаван сякаш
от чудното растение, когато
от неговата почва го изтръгват,
и тоя стон е подлудявал всички.
Ако и аз изгубя своя ум
пред гледката на тия страхотии,
ако, безумна, почна да танцувам
със костите на своите деди,
ако на своя братовчед ковчега
строша тогава, ако с кост мъртвешка
разбия черепа си! Боже! Там
стои Тибалт! И сякаш дири
убиеца си! С меча си пронизва
той Ромео! Спри, Тибалт! Аз ида! Ида!
За тебе пия, мой Ромео!“

И като вдигна ръка да изпие сякаш приспивателното, тя се отпусна, падна върху килима и остана там неподвижна, безжизнена почти.

Илюзията беше така пълна, та забравяйки че всичко това е игра, суровият моряк Нелсън, свикнал повече с океански бури, отколкото с художествени фикции, извика, втурна се към Ема и я вдигна с единствената си ръка, както би вдигнал дете.

И бе възнаграден: първата усмивка на Ема, когато отвори очи, беше за него. Едва тогава той разбра грешката си и се оттегли смутен в един ъгъл на салона.

След него се приближи и кралицата и всеки отиде на свой ред при мнимата Жулиета. Магията на изкуството не бе постигала никога по-голям успех. При все че бе изказано на чужд език, нито едно чувство на любимата на Ромео не се изплъзна на зрителите; страданието, когато след излизането на майка й и дойка-та тя остана сама със заплахата да стане съпруга на граф Парис; съмнението, с което разглеждаше питието, като се страхуваше да не е отровно; решителността, когато грабва камата с намерение да потърси в своята безизходица спасение в желязото, тоест в смъртта; страхът да не би да я забравят жива в семейната гробница и призраците да я отвлекат в нечестивия си танц; най-после ужасът, когато й се струва, че вижда Тибалдо, погребан предния ден, да се надига облян в кръв, за да убие Ромео — тя бе предала всички тези така различни вълнения с такава истинност и вълшебство, че ги вдъхна на зрителите, за които фикцията бе превърната в действителност чрез магията на нейното изкуство.