Сан Феличе

Доста време бе потребно, за да се успокои вълнението от тази сцена, която благородното общество, съвършено незапознато с тайните на северната поезия, не можеше дори да си представи. Тишината от описването бе последвана от възторжени ръкопляскания; после дойде ред на очарователни похвали и ласкателства, които галят толкова приятно самолюбието на артистите. Родена, за да блести на литературна сцена, но тласната от непреодолимата съдба на политическата, Ема се превръщаше при всеки удобен случай в пламенна и страстна артистка, готова да превъплъти в действителния живот образите от фиктивния, именувани Жулиета, лейди Макбет или Клеопатра. Тя пращаше тогава към неосъществения си блян всички въздишки на своето сърце и се питаше дали драматичните успехи на мисис Сидънс и мадмоазел Рокур214 не струват повече от кралските почести, оказвани на лейди Хамилтън. В такива случаи въпреки похвалите на присъстващите, ръкоплясканията на зрителите, дори въпреки ласките на кралицата тя биваше обзета от дълбока тъга и ако не направеше усилие да се овладее, изпадаше в тиха печал, която беше друг неин чар; но кралицата, подозираща основателно, че тази печал не е лишена от съжаления и дори от угризения, бързаше да я подтикне по-бързо към нов успех, та опиянението от него да отклони погледа й от миналото и да го насочи към бъдещето. Затова я улови под ръка, раздруса я, както събуждат сомнамбул от съня му, и каза:

— Без мечтателност, мила! Знаеш, че не я обичам. Пей или танцувай! Казах ти вече: тази вечер не принадлежиш на себе си, а на нас; пей и танцувай!

— Ако ваше величество разреши — отговори Ема, — ще запея. Никога не мога да изпълня тази сцена, без да изпитвам след това продължителна нервна тръпка, която ми отнема всяка физическа сила, но се отразява много добре на гласа ми. Какво желае ваше величество да изпея? Аз съм на заповедите ви.

— Изпей ми нещо от онзи ръкопис на Сафо, току-що намерен в Херкулан. Нали ми каза, че си композирала мелодии за някои от поемите?

— Само за една, мадам, но…

— Но какво? — запита кралицата.

— Тази музика, създадена само за нас, по текста на един странен химн… — промълви Ема.

— На любимата жена, нали?

Ема се усмихна и погледна кралицата със странно сладострастие.

— Именно! — продължи кралицата. — Изпей нея, това искам.

И като остави Ема слисана от тона, с който каза: „Това искам!“, тя повика херцог Ди Рока Романа, когото смятаха за едно от мимолетните нежни увлечения, присъщи на южната Семирамида, както и на северната, покани го до себе си на канапето и заговори с него тихо, но твърде оживено.

Ема хвърли поглед към кралицата, излезе от салона и след миг се върна с лаврово клонче в косата, с алена наметка на плещите, а в закръглената ръка с лесбийска лира, каквато никоя жена не докосва, откакто митилинската муза215 я бе изпуснала, когато се хвърлила от Левкадската скала216.

Учудено възклицание се изтръгна от всички гърди: почти не можаха да я познаят. Това не беше вече кротката, поетична Жулиета; зениците й святкаха с по-изгарящ плам от този, който отмъстителката Венера бе запалила в очите на Федра217; тя пристъпи с бърза, мъжествена походка, разливайки наоколо си непознато ухание; всички скверни страсти на древността — на Мира218 към баща й, на Пасифея219 към критския бик — бяха разлели сякаш безсрамните си багри върху нейното лице; тя беше девственица, въстанала срещу любовта, величествено безсрамна в своя престъпен бунт; застана пред кралицата и със страст, от която струните на лирата й прозвучаха като бронз, се отпусна на едно кресло и започна своя остър речитатив:

Блажен е, до тебе който въздиша,
заслушан в гласа ти звънлив,
блажен е, комуто ти се усмихваш,
че с бога наравно той е щастлив.

А щом те погледна, дихането секва,

немее и съхне моят език,
челото ми пламва от огнена треска,
изгарям и зъзна в същия миг.

По-жалък от клюмнало цвете,

посърнало в пек или мраз,
треперя, бледнея задъхан
и чезна от нега и страст.

С последния звук на струните си лирата се плъзна на килима от коленете на поетесата, а самата тя отметна глава към облегалото на креслото.

Кралицата, отпратила Рока Романа още при втория куплет, изтича преди края на последния стих и прегърна Ема, която отпусна глава на рамото й, почти премаляла.

Този път слушателите се поколебаха за миг дали да ръкопляскат; но стеснението бе пометено скоро в тази борба между нравствеността и пламенната възторженост на чувствата. Мъже и жени наобиколиха Ема; всички се надпреварваха да получат от нея поглед или дума, да докоснат ръката, косите, дрехата й. И Нелсън беше между всички, по-развълнуван от всички, защото беше по-влюбен; кралицата взе лавровия венец от главата на Ема и го сложи върху неговата.