Сан Феличе

Но — сякаш този венец бе опарил челото му — той го свали веднага и го притисна до сърцето си.

В същия миг кралицата усети, че една ръка улови китката й: беше Ектън.

— Елате незабавно — прошепна той. — Господ ни помага повече, отколкото можехме да се надяваме.

— Дами и господа — каза кралицата, — през моето отсъствие, защото сьм принудена да ви оставя за няколко минути — през моето отсъствие Ема ще бъде кралица. За заместница на властта ви оставям гениалността и красотата.

После добави на ухото на Нелсън:

— Поискайте да изпълни за вас танца на дьо шал, който щеше да изпълни за мене. Тя ще ви послуша.

И излезе подир Ектън, оставяйки Ема опиянена от гордост, а Нелсън обезумял от любов.

XLIII …А ГОСПОД РАЗПОЛАГА

Кралицата последва Ектън, защото разбираше, че трябва да се е случило нещо наистина много важно, за да си позволи той така повелително да я повика.

Тя поиска да го разпита, щом излязоха в коридора; но той каза само:

— Моля ви се, мадам, побързайте! Нямаме нито минута за губене, само след миг ще узнаете всичко.

Той тръгна по една скрита стълба, която водете към дворцовата аптека. Там именно кралските лекари и хирурзи Ваиро, Тройя и Котуньо намираха пълен асортимент от лекарства, когато ги повикваха да дадат първа помощ на заболелите или на ранените при някаква злополука.

Кралицата отгатна къде я води Ектън.

— Не се е случило нищо с някое от децата ми? — запита тя.

— Не, мадам, успокойте се — отвърна Ектън — и ако ни предстои да направим опит, ще го направим върху anima vili220.

Ектън отвори вратата; кралицата влезе и огледа бързо стаята.

Един мъж лежеше в безсъзнание на леглото.

Тя се приближи повече с любопитство, отколкото със страх.

И промълви:

— Ферари!

После се обърна към Ектън с разширени зеници:

— Мъртъв ли е? — запита тя така, сякаш искаше да каже: „Убили ли сте го?“

— Не, мадам — отговори Ектън, — само припаднал. Кралицата го погледна; този поглед изискваше обяснение.

— Боже мой, мадам — каза Ектън, — работата е съвсем проста. Както уговорихме, изпратих секретаря си да предупреди началника на станцията в Капуа, а той от своя страна да съобщи на куриера Ферари, че кралят го чака в Казерта. Началник-станцията предал нареждането, Ферари се забавил колкото да смени коня си, но когато стигнал пред главния вход на двореца, дръпнал неочаквано поводите поради натрупаните каляски на гостите ни, конят се препънал и паднал, главата на конника се блъснала в един камък, вдигнали го в безсъзнание и аз наредих да го донесат тук, като казах, че е излишно да викат лекар, защото ще се погрижа сам за него.

— Тогава — каза кралицата, доловила мисълта на Ектън — не е потребен вече опит да го подкупим, да заплатим мълчанието му. Няма защо да се страхуваме, че ще проговори, достатъчно е да остане в безсъзнание, докато отворим, прочетем и затворим отново писмото. Само че, нали разбирате, Ектън, той не бива да се събуди, докато работим.

— Погрижих се за това още преди идването на ваше величество, като имах предвид всичко, което сте помислили.

— Как?

— Налях в устата на нещастника двадесет капки опиева тинктура.

— Двадесет капки — повтори кралицата. — Достатъчно ли са за човек, свикнал да пие вино и силни ликьори, както сигурно е свикнал този куриер?

— Може би сте права, мадам, и не ще бъде зле да му дадем още десет капки.

Той отброи в една лъжичка десет капки от една жълтеникава течност и ги изля в гърлото на болния.

— И вие смятате — запита кралицата, — че с тази упойка няма да дойде в съзнание?

— Поне дотолкова, та да не си даде сметка какво става около него.

— Но аз не виждам никаква куриерска чанта — каза кралицата.

— Тъй като той е доверено лице на краля — отговори Ектън, — негово величество не използва обиковените предохранителни мерки. Когато трябва да отнесе само едно съобщение и да донесе отговора, Ферари пренася и двете в един вътрешен джоб на куртката си.

— Да видим — предложи без колебание кралицата.

Ектън разкопча куртката, порови в кожения джоб и извади оттам едно писмо, запечатано с личния печат на австрийския император, както бе предвидил Ектън — с глава на Марк Аврелий.

— Работата е наред — каза министърът. Кралицата поиска да вземе писмото, за да го отвори.

— О, не, не! — възрази Ектън. — Не така.

Той взе писмото, подържа го доста високо над свещта, печатът постепенно се размекна, един от четирите ъгъла се отлепи. Кралицата потри с ръка челото си.

— Какво ли ще прочетем? — промълви тя.

Ектън извади писмото от плика и го подаде с поклон на кралицата.

Тя го разгъна и зачете на глас: