Сан Феличе

„Дворецът Шьонбрун,

28 септември 1798

Височайши братко, братовчеде, свако и съюзнико,

Отговарям на Ваше Величество собственоръчно, както ми пишете и Вие.

Моето мнение, в съгласие с това на придворния съвет, е, че не бива да започваме война против Франция, преди да сме осигурили всички изгледи за успех, а един от тези изгледи, на които мога да разчитам, е сътрудничеството на четиридесетхилядна руска армия под командването на фелдмаршал Суворов, комуто възнамерявам да поверя върховното командване на всички армии. Тези четиридесет хиляди души обаче ще пристигнат едва в края на март. Затова, Височайши братко, братовчеде и свако, отлагайте и забавяйте с всички възможни средства започването на военните действия. Не смятам, че и Франция има особено желание да воюва; използвайте нейното миролюбиво разположение; дайте какво да е обяснение за станалото, а през април ще започнем войната с всичките си средства.

С това и тъй като настоящето няма друга цел, моля Бога, скъпи мой братко, братовчеде, свако и съюзнико, да Ви пази под своята свята и божествена закрила.

Франц“

— Ето нещо съвсем различно от това, което очаквахме — каза кралицата.

— За мене не, мадам — възрази Ектън. — Никога не вярвах, че негово величество императорът би започнал война преди идната пролет.

— Какво ще правим?

— Очаквам заповедите на ваше величество.

— Вие знаете, генерале, основанията ми да желая незабавна война.

— Поема ли ваше величество отговорността?

— Каква отговорност искате да поема при подобно писмо?

— Писмото на императора ще бъде такова, каквото пожелаем.

— Какво искате да кажете?

— Хартията е пасивен помощник, който казва каквото му се поръча да каже. Целият въпрос се състои в това да преценим дали е за предпочитане да воюваме веднага или по-късно, да нападнем или да дочакаме да ни нападнат.

— По това, струва ми се, няма защо да се спори. Ние знаем състоянието на френската армия, тя не може да устои срещу нас днес, но ако й дадем време да се организира, ние не ще можем да устоим срещу нея.

— А вие смятате, че при такова писмо за краля ще бъде невъзможно да започне война?

— Кралят ли? Той ще бъде предоволен, че намира предлог да не мръдне от Неапол.

— Тогава, мадам, остава само едно средство — каза решително Ектън.

— Какво?

— Да накараме писмото да съобщи противното на това, което съобщава.

Кралицата улови Ектън за ръкава.

— Възможно ли е? — попита тя и го загледа втренчено.

— Нищо по-лесно.

— Обяснете ми…Чакайте!

— Какво има?

— Не чухте ли, че този човек охка?

— Няма значение!

— Понадигна се на леглото.

— Вижте, че пак се отпусна.

И наистина, нещастният Ферари се отпусна с охкане на леглото.

— Какво казвахте? — попита кралицата.

— Казвах, че хартията е дебела, безцветна, изписана само от едната страна.

— И какво от това?

— Просто можем да заличим написаното с някаква киселина, да оставим само последните три реда и подписа на императора, а съвета да чакаме до април за започване на военните действия да заменим с препоръка да бъдат започнати незабавно.

— Предлагате ми нещо много опасно, генерале.

— Затова и казах, че само кралицата може да поеме подобна отговорност.

Кралицата се замисли за миг, смръщи чело, сви вежди, загледа мрачно, стиснала ръка.

— Добре — каза тя. — Поемам я.

Етън я погледна.

— Казах ви, че я поемам. Почвайте работа!

Ектън се приближи до леглото на ранения, опипа пулса му и заяви, като се обърна към кралицата:

— Няма да се свести поне още два часа.

— Имате ли нужда от нещо? — запита кралицата, като видя, че Ектън се оглежда наоколо си.

— Трябва ми мангал, огън и ютия.

— Знаят ли, че сте при ранения?

— Да.

— Тогава позвънете и поискайте каквото ви трябва.

— Но никой не знае, че ваше величество е тук, нали?

— Вярно — отговори кралицата.

И се скри зад завесата на прозореца.

Ектън позвъни; влезе не лакей, а секретарят на министъра.

— А, вие ли сте, Дик? — промълви Ектън.

— Да, милорд, помислих, че ваше превъзходителство ще се нуждае може би от пеща, които един лакей не ще може да му достави.