Сан Феличе

Шанпионе ги проследи с поглед; видя как доблестните младежи навлязоха в пламналата пещ, за да заемат посочените им места.

— Храбра младеж!… — промълви той. — Много некадърен би бил този, който би допуснал да бъде победен с такива бойци.

През това време двата републикански отряда се приближаваха бързо, конницата напред, пехотата, следваща почти бегом, съвсем незабелязано за неаполитанците, върху които щяха да връхлетят съвсем ненадейно.

Изведнъж по двата фланга на кралската армия републиканските тромпети затръбиха за настъпление и като лавина, помитаща всичко по пътя си, двата кавалерийски отряда връхлетяха върху тази плътна маса, в която се врязаха, за да отворят път за пехотата, а около нея три леки оръдия трещяха като хвърчащи мълнии.

Стана това, което бе предвидил Шанпионе: като не знаеха откъде идват новите нападатели, паднали сякаш от небето, неаполитанците започнаха да се разпръсват; по разколебаването на противника и отслабването на ударите му Макдоналд и Дюем разбраха, че в армията на генерал Мак се е случило нещо необикновено и непредвидено, че това беше навярно посоченото от Шанпионе и затова е настъпил моментът да изпълнят нарежданията му; Макдоналд преустрои каретата си в колони, Дюем стори същото, останалите началници последваха примера им, колоните се споиха като части на три огромни змии, чу се тежката стъпка за щурм, щиковете се наведоха заплашително, екнаха викове: „Да живее републиката!“ — и неаполитанците се отдръпнаха пред неудържимия устрем на la furia francese255.

— Да вървим, приятели! — извика Шанпионе на пет-шестстотинте души, оставени от него в резерв. — Да не кажат, че нашите братя са победили пред очите ни, а ние не сме взели участие в победата. Напред!

И като увлече хората си в страшното меле, и той направи своя пробив в живата стена.

След това страхотно безредие, където само Бог, водил сякаш за ръка разните френски отряди, би могъл да разбере какво става, без малко не се случи ужасна беда. След като всеки отряд отхвърли неаполитанските войски, след като ги разцепи, както клин разцепва дъб, отрядът на Келерман и поляците на Князевич се срещнаха и сметнаха, че са неприятелски части, драгуни-те насочиха саби, поляците наведоха копия, когато двама младежи се втурнаха ненадейно в празното пространство, извикаха „Да живее републиката!“ и се прегърнаха. Тези младежи бяха от частта на Келерман — Еторе Карафа, отишъл, както си спомняме, да иска подкрепления от Жубер; а от частта на Князевич и Пинятели — Салвато Палмиери, който идвайки от Неапол, за да се присъедини към своя генерал, бе попаднал сред поляците и римския легион; и двамата, отегчени от дългата почивка, ръководени от смелостта и омразата си, бяха застанали начело на колона и първи в атаката, нападайки с еднаква жар, както жътвари, тръгнали от срещуположни краища на нива, се срещат сред житата, те се срещнаха в центъра на неаполитанската армия и се познаха тъкмо навреме, за да не започнат французи и поляци да се избиват взаимно.

Ако сме успели да дадем една точна представа за характера на двамата младежи, читателят ще разбере каква чиста и дълбока радост са изпитали те след двумесечната раздяла, когато се прегърнаха сред вълшебния вик на десет хиляди гърла: „Победа! Победа!“

И наистина победата беше пълна, трите колони на Дюем и Макдоналд бяха проникнали като частите на Келерман и Князевич до самия център на неаполитанската армия, минавайки през труповете на тия, които бяха поискали да окажат съпротива.

Шанпионе пристигна, за да довърши поражението; то беше страшно, нечувано, безумно. Тридесет хиляди победени, пръснати неаполитанци бягаха във всички посоки, мъчеха се да си пробият път сред дванадесетте хиляди французи, които съчетаваха всичките си движения с безпощадно равнодушие, за да до-унищожат един три пъти по-многоброен противник.

Сред този страхотен разгром, сред мъртви, умиращи, ранени, изоставени оръдия, зеещи ракли, оръжия, затрупали полето, пленници, които се предаваха с хиляди, командващите успяха да се съберат; Шанпионе прегърна Салвато Палмиери и Еторе Ка-рафа, назначи и двамата за бригадни командири още на бойното поле, като остави на тях, на Макдоналд и на Дюем цялата чест за победата, подготвена и ръководена от него, стисна ръка на Келерман, Князевич и Пинятели, каза им, че те са спасили Рим, но не стигаше да се спаси Рим, а трябваше да се завладее Неапол; затова не трябваше да оставят отдих на неаполитанците, а напротив — трябваше да ги преследват без пощада и да преградят, ако е възможно, дефилетата из Абруцо за неаполитанския крал и войската му.