Сан Феличе

Завесата бе спусната след развръзката на „Тайният брак“ сред овации от цялата зала; повикаха отново на сцената кастрата Велути, който — макар че бе минал четиридесетте и беше много сбръчкан извън сцената — все още играеше много успешно ролята на влюбената; той се яви скромно, с ветрило в ръка, с наведен поглед, помъчи се да се изчерви и направи три реверанса към публиката, докато двама лакеи в парадна ливрея внесоха в кралската ложа масата с вечерята, с два свещника по двадесет свещи всеки и огромно блюдо макарони, полети с апетитен доматен сос.

Дошъл бе редът на краля да започне своето представление.

Негово величество пристъпи към предния край на ложата и с обичайната си мимика съобщи на римската публика, че тя ще има честта да го види как яде макарони като Пулчинела. Римската публика, по-малко излиятелна от неаполската, посрещна доста студено тази мимика; но кралят направи към партера жест, с който искаше да каже: „Не знаете още какво ще видите; ще си приказваме, като го видите.“

След това се обърна към херцог Д’Асколи:

— Струва ми се, че тази вечер има някакъв заговор.

— Това ще бъде един победен противник на ваше величество — отговори царедворецът, — който не бива да го тревожи.

Кралят благодари с усмивка на своя приятел, взе в една ръка чинията с макароните, застана на преден план, размеси с другата ръка доматения сос и тестото, раззина огромната си уста и със същата ръка, която не признаваше вилици, започна да пуска в нея цял порой макарони, сравним само с прочутия водопад в Терни, до който по заповед на генерал Шанпионе Льомоан не биваше да допусне неаполитанци.

При тази гледка римляните, винаги сериозни и запазили много високо уважение към върховната власт, прихнаха да се смеят. Пред тях не стоеше крал, а Паскуино, Марфорио, дори нещо по-малко — шутът Оскуе Пулчинела257.

Насърчен от смеха им, който взе за одобрение, кралят бе изпразнил вече половината салатиера и в бързането да погълне и остатъка спускаше вече трети водопад, когато вратата на ложата му се отвори ненадейно с такъв трясък, съвършено несъобразен с правилата на етикета, че той се завъртя с отворена уста и вдигната ръка, за да види кой простак си позволява да го безпокои сред това важно занимание.

Този простак беше самият генерал Мак, така пребледнял, уплашен, изпратен, че само като го видя, без да запита какви вести носи, кралят изпусна салатиерата и изтри пръсти с батистената си кърпичка.

— Да не би?… — попита той.

— Уви, господарю!… — отговори Мак. И двамата се разбраха.

Кралят изхвръкна в салона на ложата, като затвори вратата след себе си.

— Господарю — каза генералът, — напуснах бойното поле, изоставих армията, за да кажа лично на ваше величество, че няма нито минута за губене.

— За какво?

— За да напуснете Рим.

— Да напусна Рим ли?

— В противен случай ваше величество се излага на опасността французите да го изпреварят в Абруцките дефилета.

— Французите да ме изпреварят в Абруцките дефилета! Mannaggia san Genaro!258 Асколи! Асколи!

Херцогът влезе в салона.

— Кажи на другите да останат до края на представлението, чуваш ли? Важно е да ги виждат в ложата, за да не се разбере нищо, а ти ела с мене.

Херцог Д’Асколи предаде кралската заповед на придворните, твърде обезпокоени от това, което ставаше, при все че не подозираха цялата истина, и се върна при краля, който бе излязъл вече в кулоара и викаше:

— Асколи! Асколи! Идвай, глупако! Не чу ли какво каза генерал Мак: че нямаме нито миг за губене, иначе ония к… синове французите ще бъдат преди нас в Сора!

LVI ЗАВРЪЩАНЕТО

Мак имаше основание да се опасява от бързото придвижване на френската армия: още същата нощ след битката двата авангарда, на Салвато Палмиери и на Еторе Карафа, тръгнаха по шосето за Чивита Дукале, с надежда да пристигнат, единият в Сора през Талякоцо и Капистрело, другият в Чепрано през Тиволи, Палестрина, Валмонтоне и Ферентина, като затворят по този начин за неаполитанците Абруцките дефилета.

Колкото до Шанпионе, щом приключете работата си в Рим, той щеше да тръгне през Понтийските блата за Велетри и Терачина.

Призори, след като изпрати съобщение на Льомоан и Казабианка за победата от миналия ден и им заповяда да тръгнат за Чивита Дукале, за да се присъединят към корпуса на Макдоналд и Дюем и да поемат заедно с тях пътя за Неапол, той тръгна с шест хиляди души за Рим, мина двадесет и пет мили за един ден, спря се в Сторта и на другия ден в осем часа сутринта се яви пред вратата Дел пополо, влезе в Рим сред тържествени салюти от укреплепието Сан Анджело, пое покрай левия бряг на Тибър и се върна в двореца Корсини, където, както му бе обещал барон Рисках, намери всяко нещо на мястото, на което го бе оставил.

Същия ден заповяда да се разгласи следната прокламация: