Сан Феличе

„Римляни!

Обещах да се върна в Рим, преди да изминат двадесет дни. Удържах на думата си — върнах се на седемнадесетия ден.

Войската на неаполитанския деспот дръзна да започне сражение с френската армия.

Само една битка бе достатъчна, за да бъде унищожена, и вие можете да видите от вашите крепостни стени бягството на нейните останки към Неапол, където нашите победни легиони ще ги изпреварят.

Три хиляди убити и пет хиляди ранени лежаха вчера на бойното поле пред Чивита Кастелана, мъртвите ще бъдат погребани с почести, дължими на войник, убит на бойното поле, с други думи, на самото полесражение. С ранените ще се отнасят като с братя: нима всички хора не са братя пред Всевишния, който ги е сътворил?

Трофеите от нашата победа са пет хиляди пленници, осем знамена, четиридесет и две оръдия, осем хиляди пушки, всички бойни припаси, целият обоз и накрая всичките пари на неаполитанската армия.

Неаполитанският крал бяга към своята столица, където ще се прибере позорно, придружен от проклятията на народа си и от презрението на света.

Богът на войната благослови още веднъж нашето дело. Да живее републиката!

Шанпионе“

Още същия ден в Рим бе възстановено републиканското правителство; двамата консули, Матеи и Дзакалоне, избегнали по чудо смъртта, бяха заели отново длъжността си и на мястото, където се намираше гробът на Дюфо, разрушен — за срам на човечеството — от населението на Рим, издигнаха саркофаг, където, вместо да положат благородните му останки, хвърлени на псетата, само издълбаха славното му име.

Както казваше Шанпионе, неаполитанският крал бе избягал; но тъй като някои черти от този странен характер биха останали непознати за нашите читатели, ако и ние се задоволихме като Шанпионе в прокламацията си само да споменем този факт, искаме позволение да придружим краля в бягството му.

Пред входа на театър Аржентина Фердинанд намери каляската си и се втурна в нея с Мак, като извика на херцог Д’Асколи също да се качи.

Мак седна почтително на предната седалка.

— Настанете се в дъното, генерале — каза кралят, който не можеше да се откаже от навика си да се шегува, като не му идваше наум, че в случая се надсмива и над себе си. — Струва ми се, че ще има да извървите доста път заднишком, та не е необходимо да започвате още преди да е съвършено неизбежно.

Мак въздъхна и седна до краля.

Херцог Д’Асколи седна срещу тях.

Спряха пред двореца Фарнезе; от Виена бе пристигнал куриер с писмо от австрийския император; кралят го отвори набързо и прочете:

„Скъпи ми братко, братовчеде, свако, тъсте и съюзнико,

Позволете ми да Ви поздравя искрено с успеха на Вашето оръжие и с триумфалното Ви влизане в Рим…“

Кралят не продължи.

— Чудесно! — каза той. — Ето едно писмо, което идва тъкмо навреме.

И го прибра в джоба си.

После се огледа наоколо си:

— Къде е куриерът, който донесе това писмо? — попита той.

— Ето ме, господарю — приближи се куриерът.

— Ах, ти ли си, приятелю? Ето ти за труда — и му подаде една кесия.

— Ще ми направи ли ваше величество честта да ми предаде отговор за августейшия ми господар?

— Разбира се, само че ще ти го дам устно, защото нямам време да пиша. Нали нямам време, Мак?

Мак наведе глава.

— Няма значение — каза куриерът, — мога да уверя ваше величество, че имам добра памет.

— И си сигурен, че ще предадеш точно на августейшия си господар каквото ти кажа?

— Без да променя нито една сричка.

— Добре, кажи му тогава от мое име, чуваш ли, от мое име…

— Слушам, господарю.

— Кажи му, че неговият брат и братовчед, свако, тъст и съюзник, крал Фердинанд, е магаре.

Куриерът отстъпи уплашен.

— Няма да промениш нито една сричка — продължи кралят, — така ще кажеш най-голямата истина, излязла някога от устата ти.

Куриерът се оттегли слисан.