Сан Феличе

Каквито и усилия да правеха десетте души от охраната, за да следват краля и херцог Д’Асколи, двамата именити ездачи имаха добри коне, а Фердинанд, който водеше, беше прекалено уплашен, така че охраната твърде скоро изостана; трябва да кажем впрочем, че при своето доверие в поданиците си и при предположението, че по пътя го чака опасност, Фердинанд не смяташе охраната за много сигурна защита; и когато той стигна със спътника си до нанагорнището към Албано, десетте конника отдавна се бяха върнали назад.

През време на цялото пътуване кралят изпитваше панически страх. Ако има някъде местност, представяща фантастична гледка, особено нощем, това е безспорно римската равнина, с нейните разрушени акведукти, напомнящи редици от тръгнали в тъмнината гиганти, с нейните внезапно изникващи гробници ту вдясно, ту вляво от шосето, с тайнствените шепоти, напомнящи стенания на сенките, които са ги обитавали. Фердинанд приближаваше всеки миг коня си до коня на своя спътник, прибирате поводите, за да бъде готов да се прехвърли през някой трап, и питате: „Виждат ли, Д’Асколи?… Чуваш ли, Д’Асколи?“ А Д’Асколи, по-спокоен от краля, защото беше по-храбър, поглеждате и отговаряте: „Нищо не виждам, господарю“; ослушваше се и казвате: „Нищо не чувам, господарю“, при което Фердинанд с обичайния си цинизъм добавяте:

— Казвах на Мак, че не зная дали съм храбър. Сега вече зная: положително не съм.

Така стигнаха в Албано; двамата бегълци бяха дошли само за един час от Рим. Бете почти полунощ; навред беше затворено; и пощенската станция като всичко друго. Херцог Д’Асколи я позна по надписа над вратата, слезе от коня и започна силно да чука. Началникът на станцията, който си бе легнал преди три часа, дойде да отвори, както винаги намръщен, мърморейки недоволно; но херцог Д’Асколи изрече вълшебните слова, които отварят всички врати:

— Не се безпокойте, добре ще ви платим.

Лицето на началника веднага се проясни.

— С какво трябва да услужа на техни превъзходителства? — попита той.

— Една кола, три пощенски коня и един кочияш, който умее да кара бързо — каза кралят.

— Техни превъзходителства ще получат след четвърт час всичко това — отговори стопанинът.

И тъй като започваше да вали ситен дъжд:

— Дотогава господата ще благоволят да влязат в стаята ми, нали?

— Да, да — отвърна кралят, който бе намислил нещо. — Имаш право. Дай ни веднага една стая!

— А какво трябва да правя с конете на техни превъзходителства?

— Прибери ги в конюшнята, ще дойдат да ги вземат от мое име, от името на херцог Д’Асколи, разбра ли?

— Да, ваше превъзходителство.

Херцог Д’Асколи погледна краля.

— Зная какво говоря — каза Фердинанд, — да влезем и да не губим време.

Стопанинът ги въведе в една стая, където запали две свещи.

— Имам само един кабриолет — обясни той.

— Става и кабриолетът, стига да е солиден.

— О, ваше превъзходителство, човек би стигнал до пъкъла с него.

— Аз отивам само на половината път, така че работата е наред.

— А ще купят ли техни превъзходителства кабриолета?

— Не, но ще ти оставят двата коня, които струват хиляда и петстотин дуката, глупако!

— За мене ли остават конете?

— Ако никой не дойде да ги поиска. Ако ги вземат, ще ти платят кабриолета. Хайде побързай.

— Веднага ваше превъзходителство.

Като видя краля без плащ, цял накичен с ордени, стопанинът се отдръпна заднишком, кланяйки се до земята.

— Да — каза херцог Д’Асколи, — веднага ще ни обслужат. Кордоните на ваше величество изиграха ролята си.

— Така ли мислиш, Д’Асколи?

— Нима ваше величество не видя, че малко остана нашият човек да излезе на четири крака.

— Слушай, скъпи ми Асколи — започна кралят с най-ласкавия си глас, — знаеш ли какво ще направиш?

— Аз ли, господарю?

— Но може би няма да пожелаеш… — добави кралят.

— Господарю — отвърна сериозно Д’Асколи, — ще пожелая всичко, което ваше величество желае.

— О, зная, че си ми предан, зная, че си мой единствен приятел, зная, че си единственият човек, от когото мога да поискам такова нещо.

— Мъчно ли е?

— Толкова мъчно, че ако ти беше на мое място, а аз на твое, не зная дали бих сторил за тебе това, което ще поискам да направиш за мене.

— О, господарю, това не е основание — отговори с лека усмивка Д’Асколи.

— Мисля, че се съмняваш в моето приятелство — каза кралят, — а това е лошо.

— В момента има значение само едно, господарю — възрази с неизказано достойнство херцогът, — и то е ваше величество да не се съмнява в моето.

— Когато ми дадеш това доказателство, няма да се съмнявам вече в нищо, уверявам те.

— Какво е доказателството, господарю? Позволявам си да обърна внимание на ваше величество, че губи много време за нещо навярно съвсем просто.

— Съвсем просто, съвсем просто — промълви кралят, — с една дума, знаеш ли с какво се осмеляват да ме заплашват ония разбойници, якобинците?

— Да: да обесят ваше величество, ако падне в ръцете им.

— Е, добре, драги приятелю, скъпи ми Д’Асколи, става дума да смениш облеклото си с моето.

— Да — каза херцогът, — та ако якобинците ни заловят…