— А сега — добави кралят, — като казах на австрийския император всичко, каквото трябваше да му кажа, да тръгваме.
— Бих се осмелил да обърна внимание на ваше величество, че не е благоразумно да пътува из римската равнина в кола.
— А как искате да мина през нея? Пеша ли?
— Не, на кон.
— На кон ли? И защо на кон?
— Защото с кола ваше величество ще бъде принуден да се движи по шосетата, докато на кон ще може в случай на нужда да мине през нивите. И тъй като ваше величество е отличен ездач, с добър кон няма да се страхува от лоши срещи.
— Ах! Malora259
! — извика кралят. — И това ли може да се случи?— Малко е вероятно, но смея да обърна внимание на ваше величество, че подлите якобинци са решили, ако ваше величество попадне в ръцете им…
— Е-е?
— Да го обесят на първия фенер, ако това се случи в град, и на първото срещнато дърво, ако се случи в полето.
— Fuimmo, Д’Асколи, fuimmo!… Какво правите там, безделници? Два коня! Два коня! И то най-добрите! Защото тия разбойници ще направят каквото са казали! И все пак ние не можем да пътуваме до Неапол на коне!
— Не, господарю — отговори Мак, — но в Албано ще можете да вземете първата пристигнала пощенска кола.
— Имате право. Чифт ботуши! Не мога да гоня пощата с копринени чорапи. Чифт ботуши! Чуваш ли, хубостнико?
Един лакей хукна по стълбите и се върна с чифт високи ботуши.
Фердинанд започна да се обува в колата, без да се стеснява от Д’Асколи.
Когато нахлузваше втория ботуш, доведоха и двата коня.
— На конете, Д’Асколи, на конете! — заповяда Фердинанд. — Какво правиш в оня край на колата? Господ да ме прости, струва ми се, че си заспал!
— Десет души за охрана! — извика Мак. — И един плащ за негово величество!
— Да — повтори кралят, докато се качваше на коня, — десет души за охрана и един плащ за мене.
Донесоха му един тъмен плащ, в който се загърна.
Мак се качи на кон.
— Тъй като ще се успокоя само когато видя ваше величество вън от градските стени, моля ваше величество за разрешение да го придружа до вратата Сан Джовани.
— Мислите, че има някаква опасност в града ли, генерале?
— Да предположим… което е малко вероятно…
— По дяволите! — промълви кралят. — Все едно, да предположим.
— Да предположим, че Шанпионе е успял да предупреди коменданта на крепостта Сан Анджело и якобинците са заварди-ли вратите.
— Възможно е — извика кралят, — възможно е! Да тръгваме.
— Да тръгваме — повтори Мак.
— Само че накъде тръгвате, генерале?
— Водя ви, господарю, към единствената врата, през която никога не ще допуснат, че ще излезете, защото тя е в тъкмо обратна посока на вратата за Неапол. Водя ви към вратата Дел пополо, която впрочем е и най-близко оттук, за нас е важно да напуснем Рим колкото е възможно по-скоро, щом излезем от града, ще заобиколим крепостните стени и след четвърт час ще бъдем пред вратата Сан Джовани.
— Тия вагабонти, французите, трябва да са много хитри дяволи, генерале, за да разгромят такъв съобразителен юначага като вас.
През това време бяха изминали доста път и бяха стигнали вече края на Рипета.
Кралят дръпна за поводите коня на Мак.
— Я вижте, генерале — каза той, — какви са ония хора, които влизат през вратата Дел пополо?
— Ако би било физически възможно да изминат тридесет мили за пет часа, бих казал, че са войниците на ваше величество, които бягат от неприятеля.
— Те са, генерале, те са! Ах, вие не познавате тия юнаци! Ако трябва да бягат, те имат крила на петите.
Кралят не се мамеше; множеството беше действително началото на бегълците, които бяха изминали повече от две левги260
в час и започваха да нахълтват в Рим. Кралят закри с плащ очите си и мина сред тях, без да го познаят. Щом излезе от града, малката група тръгна вдясно, мина покрай стената на Аврелиан, отмина вратата Сан Лоренцо, след това вратата Маджоре и най-после стигна до прочутата врата Сан Джовани, където преди шестнадесет дни кралят бе приел така тържествено ключовете на града.— А сега — каза Мак — ето шосето, господарю. За един час ще стигнете в Албано, в Албано сте вече вън от опасност.
— Напускате ли ме, генерале?
— Господарю, длъжен бях да помисля най-напред за краля, сега съм длъжен да помисля за армията.
— Вървете и се постарайте колкото можете повече, само че, каквото и да се случи, желая да си припомните, че аз исках войната и ви отклоних от работата ви, ако сте имали някаква работа във Виена, за да ви повикам в Неапол.
— Уви! Това е съвсем вярно, господарю, и аз съм готов да свидетелствам, че всичко бе наредено от кралицата. А сега Бог да пази ваше величество!
Мак отдаде чест на краля и препусна в галоп по същия път, откъдето бяха дошли.
— А тебе — промълви кралят, като заби шпори в корема на коня си и полетя по пътя за Албано, — а тебе дяволите да те вземат, глупако!
Виждаме, че от деня на дворцовия съвет кралят не бе променил мнението си за своя главнокомандващ.