Сан Феличе

Въпреки своето егоистично лустро писмото на Фердинанд оказа очакваното от кралицата въздействие и никой не дръзна да покаже, че не споделя надеждата на негово величество за изхода на битката. След края на балета, след изпразването на театъра, загасването на светлините, качването на гостите в каляските, които трябваше да ги отведат във вилите из околностите на Казерта и Санта Мария, кралицата се прибра в покоите си със своите приближени, които живееха в двореца и оставаха да вечерят и да прекарат остатъка от вечерта с нея; тези лица бяха преди всичко Ема, дежурните придворни дами, сър Уилям, лорд Нелсън, който се бе върнал преди три-четири дни от Ливорно, където бе придружил осемте хиляди души на генерал Назели; княз Кастелчикала, почти равен по ранг на именитите домакини, които го канеха на трапезата си, както и на благородните сътрапезници, седнали до него, при все че занаятът, до който се бе принизил, го поставяше морално по-ниско от прислугата; Ектън, който разбираше много добре каква отговорност тежи върху него и от известно време бе удвоил грижливостта и почитта си към кралицата, защото чувстваше, че ако настъпи обрат, тя би била единствената му опора; най-после тази вечер съвсем необичайно тук бяха и двете стари принцеси; кралицата си бе припомнила препоръката на съпруга си да не забравя, че мадам Виктория и Аделаида са все пак дъщери на крал Людовик XV, и ги бе поканила да прекарат една седмица в Казерта, като доведат и своите седем телохранители, които не се числяха към неаполитанската армия, но пак по нареждане на краля бяха получили от министър Ариола заплата и лейтенантски чин, хранеха се и спяха при офицерите от кралската охрана и щяха да им гостуват, както принцесите гостуваха на кралицата; само че за да поласкае старите дами дори по отношение на телохранителите им, кралицата им позволи да канят всяка вечер на трапезата един от тях, който ставаше в случая почетен адютант.

Принцесите бяха пристигнали предния ден и започнаха веднага поредицата покани с господин Ди Бокекиампе; тази вечер беше ред на Джанбатиста Чезаре, а тъй като те се бяха оттеглили за малко в покоите си след излизането от театъра, Ди Чезаре — гледал представлението от партера, където бяха офицерите — отиде да ги вземе от апартамента им, за да влезе заедно с тях при кралицата и да бъде представен на нейно величество и на именитите й гости.

Казахме, че Бокекиампе принадлежеше към корсиканските благородници, а Ди Чезаре към стар капоралски род, тоест към някогашни областни военни коменданти. И двамата имаха много хубава външност. А към тази хубава външност, която сам съзнавате, Чезаре бе добавил тази вечер всичко допустимо за облеклото на един двадесет и три годишен лейтенант с красиво лице и изискана фигура. Но хубавото двадесет и три годишно лице и стройната фигура, колкото и да беше изискана, не обясняваха възклицанието на кралицата, когато го видя, повторено от Ема, Ектън, сър Уилям и почти всички поканени.

Възклицанието се дължеше просто на изненадата, предизвикана от необикновената прилика на Джанбатиста ди Чезаре с принц Франческо, Калабрийския херцог; същото румено лице, същите светлосиви очи, същата руса коса, само мъничко по-тъмна, същият ръст, малко по-строен може би: нищо повече.

Ди Чезаре, който не бе виждал никога престолонаследника, и следователно не знаеше благоволението на случая да го оприличи на кралски син, се смути отначало от това неочаквано шумно посрещане; но се опомни бързо като духовит човек с думите, че принцът ще му прости навярно неволната дързост да прилича на него, а що се отнася до кралицата, тъй като всичките й поданици са нейни чеда, не би трябвало да се сърди на тия, които не само я обичат като сина й, но и приличат на него.

Настаниха се на трапезата; вечерята беше много весела; попаднали в обстановка, напомняща Версай, двете стари принцеси почти забравиха, че са загубили сестра си, при все че не бяха се утешили за тази загуба; но дворцовите жалейки имат предимството да са във виолетов цвят и да траят само три седмици.

А вечерята беше весела, защото всички бяха убедени като краля и от краля, че оръдейната стрелба, която той бе чул, вече възвестява поражението на французите; тези, които не бяха толкова убедени или най-малкото бяха по-неспокойни от другите, правеха усилие да поддържат изражението си на едно равнище с най-засмените лица.

Само Нелсън въпреки пламенните изблици, с които го заливате погледът на Ема Лайона, изглеждаше загрижен и не участваше в хора на всеобщата надежда, с който ласкаеха омразата и гордостта на кралицата. Каролина забеляза най-после тази загриженост на абукирския победител и като не можеше да я отдаде на студенина от страна на Ема, реши да го запита лично за причините на мълчанието и сдържаността му.

— Ваше величество желае да узнае какви мисли ме занимават? — запита Нелсън. — Е, добре, дори ако моята откровеност бъде неприятна на кралицата, ще й кажа като груб моряк, какъвто съм, ваше величество, неспокоен съм.

— Неспокоен ли? А защо, милорд?