Сан Феличе

— Защото съм всякога неспокоен, когато оръдията стрелят.

— Милорд — каза кралицата, — струва ми се, че забравяте колко голямо участие имате в тази оръдейна стрелба.

— Именно, мадам, тъкмо защото си припомням писмото, за което намеквате, моето безпокойство с двойно: ако се случи беда за ваше величество, безпокойството ще се превърне в угризение.

— Защо го писахте тогава? — запита кралицата.

— Защото вие твърдяхте, мадам, че вашият зет, негово величество австрийският император, ще тръгне на поход едновременно с вас.

— А кой ви е казал, милорд, че той не е тръгнал или няма да тръгне?

— Ако бе тръгнал, мадам, все щяхме да научим, един германски кайзер не тръгва на поход с армия от двеста хиляди души, без земята да потрепери поне малко, а щом не с тръгнал досега, няма да тръгне преди месец април.

— Но — намеси се Ема — нали той писа на краля да започне военните действия с уверение, че щом кралят влезе в Рим, и императорът ще тръгне в поход?

— Да, така мисля — смънка кралицата.

— Виждали ли сте лично писмото, мадам? — запита Нелсън, като втренчи сивото си око в кралицата, сякаш имаше пред себе си една обикновена жена.

— Не, но кралят бе казал това на синьор Ектън — смънка отново кралицата. — Впрочем трябва ли да се отчайваме, ако предположим, че сме се заблудили или че австрийският император ни е заблудил?

— Не казвам, че трябва да се отчайваме. Страхувам се само, че неаполитанската армия не ще бъде в състояние да удържи сама напора на французите.

— Какво? Вие мислите, че десетте хиляди французи на господин Шанпионе могат да победят шестдесет хиляди неаполитанци, командвани от генерал Мак, който минава за първия стратег в Европа?

— Аз казвам, мадам, че всяка битка е несигурна, а съдбата на Неапол зависи от изхода на започналата вчера. Казвам, най-после, че ако за нещастие Мак бъде разбит, след петнадесет дни французите ще бъдат в Неапол.

— О, господи! Какво приказвате? — прошепна мадам Аделаида, като пребледня. — Нима ще трябва да наметнем отново нашите скитнически наметки? Чухте ли, сестро, какво каза ми-лорд Нелсън?

— Чух — отговори мадам Виктория и въздъхна примирено, — но пак оставям нашето дело в Божиите ръце.

— В Божиите ръце! В Божиите ръце! От религиозно гледище чудесно казано. Само че Бог има, както изглежда, да се грижи за много дела като нашето и няма време да се занимае с него.

— Милорд — обърна се кралицата към Нелсън, като отдаваше на думите му много по-голямо значение, отколкото искаше да покаже, — вие трябва да цените наистина много малко нашите войници, щом мислите, че не ще могат да победят, при все че са шестима срещу едни републиканец, когато вие, англичаните, воювате с французите с равни, понякога дори с по-малки сили?

— По море, да, мадам, защото морето е нашата — на англичаните — стихия. Да се родиш на остров, значи да се родиш в закотвен кораб. Смело заявявам че по море един английски моряк струва колкото двама френски. Но на сушата е друго! Каквото са англичаните по море, това са французите на суша, мадам. Само Бог знае колко ги ненавиждам, само Бог знае какъв обет съм дал да ги изтребя! Само Бог знае, най-после, как желая от сърце всички успели някак да останат живи от този нечестив народ, отрекъл Бога и обезглавил владетеля си, да бъдат събрани в един кораб, за да мога да го абордирам с моя нещастен, разнебитен „Вангард!“ Но омразата към един неприятел не е основание да не го преценяваме справедливо. Омраза не значи презрение. Ако презирах французите, не бих си дал труд да ги мразя.

— О, слушайте, скъпи милорде — каза Ема, навеждайки глава с неповторима грация и чар, — не бъдете буревестник. Французите ще бъдат разбити по суша от генерал Мак, както бяха разбити по море от адмирал Нелсън… Впрочем чувам камшик, значи ще имаме новини. Чувате ли, мадам? Чувате ли, милорд?… Сигурно пристига обещаният от краля куриер.

Действително към двореца се приближаваше бързо плющене на камшик; не беше мъчно да се отгатне, че това плющене е гръмката музика, с която пощенските кочияши имат навика да оповестяват пристигането си; но имаше още нещо, което можеше да обърка малко присъстващите: заедно с камшика се чу и тропот от кола. Все пак всички станаха едновременно и се ослушаха. Ектън дори направи нещо повече — явно по-развълнуван от всички други, той се обърна към кралица Каролина:

— Разрешава ли ваше величество да се осведомя? — запита той.

Кралицата кимна утвърдително. Ектън се втурна към вратата, втренчил поглед в посоката, откъдето трябваше да се покаже лакеят, който щете да съобщи за пристигането на куриера, или пък самият куриер. Чу се тропот на кола, която спря под свода на главната стълба. Ектън направи три стъпки назад и влезе заднишком в залата като човек, поразен от невероятно видение.

— Кралят! — извика той. — Кралят! Какво значи това?

LVIII „ВСИЧКО Е ЗАГУБЕНО, ДОРИ ЧЕСТТА“

И наистина, почти веднага влезе кралят, последван от херцог Д’Асколи. Щом пристигнаха и нямате вече от какво да се страхува, кралят зае отново своя ранг и влезе пръв.