Сан Феличе

Към 1790 година княз Караманико бе преместен от лондонското в парижкото посолство; но когато роялистите предадоха Тулон на англичаните, а правителството на Двете Сицилии, макар и без да обяви това, се съюзи с мистър Пит и изпрати войски срещу Франция, почтеният Караманико сметна, че не може да заема дадения пост, и поиска да го отзоват; но Ектън не искаше да го види в Неапол, затова настоя да го назначат за вице-крал на Сицилия, като заместник на току-що починалия маркиз Карачоли.

Караманико зае новата си длъжност, без да мине през Неапол.

Неговият изключителен ум и вродена добрина, проявени при управлението на прекрасната страна, наричана Сицилия, извършиха скоро чудеса, и то тъкмо тогава, когато — тласкан от злокобното влияние на Ектън и на Каролина по противоположно нанадолните — Неапол вървеше бързо към пропаст, затворите му се пълнеха с най-именитите граждани, държавната хунта искаше да се възстановят законите за изтезания, отменени още през Средновековието, а населението видя екзекуцията на Емануеле Део, Виталиано и Галиани — с други думи, на три деца.

Така, като сравняваха ужасите, сред които живееха, заплахите за изгнание и смърт, надвиснали над главите им, с щастието на сицилианците, с покровителствените, бащински закони, по които се управляваше островът, неаполитанци, обвинявайки шепнешком кралицата, хвърляха открито цялата вина върху чужденеца Ектън и не криеха желанието си Караманико да го замести днес, както Ектън го бе заместил някога.

Разправяха и нещо повече: говореше се, че кралицата, припомнила си своята първа любов, споделяла желанията на неаполци и ако не била въздържана от неуместно стеснение, би се обявила също за Караманико. Тези слухове станаха толкова настойчиви, че човек би помислил, че в Неапол има народ и този народ може да се изказва, когато един ден рицарят Сан Феличе получи от приятеля си следното писмо:

„Приятелю,

Не зная какво става с мене, но от десетина дни косата ми побелява и пада, зъбите ми се разклатиха и се отделят от пюздата си. Обзело ме е непреодолимо униние и пълна отпадналост. Тръгни за Сицилия заедно с Луиза, щом получиш това писмо, и се постарай да пристигнеш, преди да умра.

Твой Джузепе“

Това беше към края на 1795 година; Луиза беше деветнадесетгодишна и от четиринадесет години насам не бе виждала баща си; тя помнеше любовта, но не и лицето му; сърцето й имаше по-вярна памет от очите.

Отначало Сан Феличе не й каза цялата истина; съобщи й само, че баща и е болен и желае да я види; след това тръгна за вълнолома и потърси превозно средство. За щастие един от леките кораби, наричани „сперонари“, докарал пътници в Неапол, щеше да се завърне празен в Сицилия; рицарят го нае за цял месец, за да не се грижи за завръщането, и още същия ден замина заедно е Луиза.

Тъжното пътуване мина благополучно: времето беше хубаво, вятърът благоприятен; след три дни пуснаха котва в пристанището в Палермо.

Още при първите стъпки в града на рицаря и на Луиза се стори, че са влезли в гробище; по улиците царете тъга, траурно було бе обгърнало града, който се наричаше сам „щастливец.“

По пътя си срещнаха шествие — отнасяха в катедралата ракла с мощите на Света Розалия. Минаха пред някаква черква със спуснати знамена от креп; вътре пееха предсмъртни молитви.

— Какво става? — обърна се рицарят към един човек, който влизаше в черквата. — Защо всички жители на Палермо изглеждат толкова отчаяни?

— Не сте ли сицилианец? — запита човекът.

— Не, неаполитанец съм и пристигам от Неапол.

— Става това, че нашият баща умира — каза сицилианецът.

И като не можеше да влезе в препълнената черква, той коленичи на стъпалата и започна да се моли и да се удря в гърдите:

— Света Богородице, поднеси на своя божествен син живота ми, ако животът на беден рибар като мене може да изкупи живота на любимия ни вицекрал.

— Ох! — извика Луиза. — Чуват ли, скъпи приятелю? За баща ми се молят, баща ми умира… Да бързаме! Да бързаме!

XV БАЩАТА И ДЪЩЕРЯТА

След пет минути рицарят Сан Феличе и Луиза бяха пред стария дворец на крал Руджеро91, който се намираше в другия край на града, срещу пристанището.

Князът не приемаше вече никого. Още при първите пристъпи на болестта под предлог, че има да урежда много работи, бе изпратил жена си и децата си в Неапол.

Дали искаше да им спести гледката на своята смърт? Или да умре в ръцете на тази, от която беше разделен през целия си живот?

Ако имахме все още някакви съмнения по този въпрос, писмото, изпратено от княз Караманико до рицаря Сан Феличе би било достатъчно да ги разсее.

Според даденото нареждане, отказаха на гостите да ги пуснат; но щом Сан Феличе каза името си, щом спомена името на Луиза, камериерът ахна радостно и изтича към покоите на княза, като викаше: