Сан Феличе

— Жертвата би била прекалена — отговори князът, като поклати леко глава. — Аз изкарах живота си, все едно зле или добре. Твой ред е, дете мое, да изживееш твоя, а за да го подготвим колкото е възможно по-щастлив, не трябва да имаш никакви тайни пред мене.

— Нямам тайни от никого — каза девойката, като го погледна с големите си бистри очи, които изразяваха леко учудване.

— На деветнадесет години ли си, Луиза?

— Да, татко.

— И не си достигнала тази възраст, без да обикнеш някого, нали?

— Обичам вас, татко, обичам и рицаря, който ви замести при мен. Дотук свършва кръгът на обичта ми.

— Не ме разбираш или се преструват, че не ме разбираш, Луиза. Питам те дали не си спряла вниманието си на някой младеж, когото си срещнала в дома на Сан Феличе или другаде.

— Ние не ходехме никъде, татко, а в дома на настойника ми не съм виждала никакъв друг младеж освен млечния ми брат Микеле, който идваше всеки две седмици да взема малката издръжка на майка си.

— Значи не си влюбена в никого?

— В никого, татко.

— И беше щастлива досега?

— О, да, бях много щастлива.

— И не желаеше нищо?

— Само да ви видя отново.

— Дали продължението на живот като досегашния ти се струва достатъчно щастлив?

— Не бих искала от Бога нищо друго, освен да стигна по такъв път до небето. Рицарят е толкова добър!

— Да, Луиза. Ти не ще узнаеш никога истинската цена на този човек.

— Ако не бяхте вие, татко, бих казала, че не познавам по-добър, по-нежен, по-предан човек от него. Всички освен самия него, татко, знаят какво струва той, а това незнание е още една добродетел.

— От няколко дни, Луиза, откакто мисля само за две неща, за смъртта и за тебе, започнах да бленувам дали не можеш да минеш през тоя зъл и покварен свят, без да се вплиташ в него. Но ние нямаме време за губене в излишни предговори. Кажи ми с ръка на сърцето дали ще ти бъде противно да станеш жена на Сан Феличе.

Девойката трепна и погледна княза.

— Не ме ли чу? — попита той.

— Чух ви, татко, по зададеният въпрос беше така далеко от мислите ми.

— Добре, Луиза, да не говорим повече — каза князът, комуто се стори, че този отговор е прикрит отказ. — Какъвто съм егоист, аз ти зададох този въпрос повече заради себе си, отколкото за тебе. Виждаш ли, на умиране човек е изпълнен с вълнения и безпокойство, особено като си припомни живота. Щях да бъда спокоен и уверен в щастието ти, ако те поверя на такъв голям ум, на такова благородно сърце. Но да не говорим повече по това и да повикаме рицаря… Лучано!

Луиза стисна ръката на баща си, за да му попречи сякаш да изрече повторно името на рицаря.

Князът я погледна.

— Не съм ви отговорила, татко — каза тя.

— Отговори тогава. Нямаме време за губене.

— Татко — продължи Луиза, — аз не съм влюбена в никого, по дори да бях влюбена, нашето желание, изказано в този миг, би било заповед за мене.

— Размисли добре — отговори князът и лицето му просветна от радост.

— Казах вече, татко! — заяви девойката, получила сякаш твърдост от тържествеността на момента.

— Лучано! — извика князът. Сан Феличе влезе.

— Ела, ела по-скоро, приятелю! Тя е съгласна, приема.

Луиза подаде ръка на рицаря.

— На какво си съгласна, Луиза? — запита рицарят със своя мек, гальовен глас.

— Татко казва, скъпи приятелю, че ще умре щастлив, ако аз му обещая да стана ваша жена, а вие — мой съпруг. Аз обещах.

Колкото малко и да беше подготвена Луиза за предложението на баща си, рицарят беше подготвен още по-малко; той погледна последователно княза и Луиза и възкликна веднага:

— Но това е невъзможно!

Обаче погледът му, обгърнал в този миг Луиза, даваше съвсем ясно да се разбере, че невъзможността не идва от негова страна.

— Невъзможно ли? — запита князът. — Защо?

— Ами погледни ни! Виж нея, пред прага на живота, в разцвета на младостта, непознаваща любов, но копнееща за нея. И мене!… Мене с моите четиридесет и осем години, с посивелите коси, с приведената от четене глава!… Виждаш, че е невъзможно, Джузепе.

— Тя ми каза, че на този свят обича само нас двамата.

— Точно така! Тя ни обича с еднаква любов. Ние се допълваме взаимно като нейни бащи — ти като роден баща, аз като възпитател, по не ще мине много време и тази любов няма да й стига. На младостта е потребна пролет. Пъпките се подават през март, цветята разцъфтяват през април, природата се разгръща през май. Градинар, кой го би пожелал да промени реда на годишните времена, би бил не само безумец, но и безбожник.

— Ох! Загубих и последната си надежда! — каза князът.

— Както виждате, татко — промълви Луиза, — отказът идва не от мене, а от него.