Сан Феличе

Знаеше се освен това, че макар да не е богата наследница, тя е във всеки случай това, което при женитби се нарича прилична партия. Благодарение предвидливостта на бащата и грижите на Сан Феличе за малкото й богатство, тя имаше двадесет и пет хиляди дуката зестра, тоест половин милион, вложен в най-добрата банка в Неапол, у господа Саймън и Андрю Бейкър, кралски банкери; освен това известно беше, че Сан Феличе — за чиято незаконна дъщеря я смятаха — няма никакви други наследници; а самият Сан Феличе, без да е капиталист, имаше също известно състояние.

В такива случаи пресметвачите пресмятат всичко.

Луиза се запозна у графиня Фуско с един тридесет-тридесет и пет годишен мъж, който имаше едно от най-известните имена в Неапол и се бе отличил в Тулон при сраженията в 1793 година; през 1796 година той бе получил званието бригаден генерал и командването на кавалерийски корпус, причислен като спомагателна единица към австрийската армия за предстоящата война в Италия; казваше се княз Молитерно.

По това време той не бе получил още удара със сабя, който го лиши от едно око и му остави едно доказателство за храброст, каквото впрочем никому не би минало през ум да му оспорва.

Той беше човек с име, с добро състояние, с дворец на Киайа. Видя Луиза, влюби се в нея, помоли херцогиня Фуско да направи предложение на девойката и получи отказ.

Често пъти, когато се разхождаше по Киайа и Толедо с хубавата кола и коне, купени от настойника й, Луиза срещате един прекрасен двадесет и пет-шест годишен ездач, едновременно неаполитански Ришельо и Сен Жорж94: това беше по-големият брат на Николино Карачоло, е когото се запознахме в двореца на кралица Джована — херцог Ди Рока Романа.

Много слухове, сигурно не особено почтени за един благородник в нашите северни столици, но твърде похвални в леко-правпия и морално непридирчив Неапол, се носеха за него и будеха завист сред златната неаполска младеж; казваха, че е един от кратковременните любовници, допуснати от министъра любимец Ектън до кралицата, както Потьомкин ги бе допуснал до Екатерина II, при условие че той ще остане несменяем; че именно кралицата заплаща разкоша му — прекрасните коне и многобройна прислуга, тъй като собственото му състояние не би могло да поддържа подобни разходи; казваха също, че с такава протекция херцогът може да стигне далеч.

Един ден, като не знаеше как другояче да се представи в дома на Сан Феличе, херцог Ди Рока Романа се яви от името на престолонаследника Франческо, на когото беше главен оръженосец, с грамота за званието библиотекар на негово величество, една синекура, която князът предлагаше на Сан Феличекато признание за достойнствата му.

Сан Феличе отказа, заявявайки, че се смята неспособен не да бъде библиотекар, а да се приспособи към хилядите дребни задължения, налагани от етиката при служба в кралския двор. На другия ден пред вратата на къщата с палмата спря каляската на княза, който идвате да повтори лично на рицаря предложението, изпратено по главния оръженосец.

Такава чест, предложена от бъдещия крал, не можеше да се откаже. Сан Феличе се позова само на едно временно затруднение и помоли негово величество да отложи с шест месеца изпълнението на това благоволение. След шестте месеца Луиза щеше да бъде или чужда, или негова съпруга; ако бъде съпруга на другиго, сам той щеше да се нуждае от занимания, за да се утешава; ако бъде негова съпруга, щеше да я въведе в двора и да създаде развлечения за самата нея.

Разумен и привързан към науката, принц Франческо се съгласи с предложения срок, поздрави Сан Феличе за красотата на възпитаницата му и си отиде.

Но достъпът беше вече открит за Рока Романа, който в продължение на три месеца напразно изчерпваше пред Луиза съкровищата на своето красноречие и несравнимото си изкуство да се харесва.

Наближавате времето, когато съдбата на Луиза трябваше да се реши, а въпреки всички заобикалящи я съблазни тя постоянстваше в намерението си да удържи думата, която бе дала на баща си; тогава Сан Феличе пожела да й даде точна сметка за паричното й състояние, за да го отдели от своето, така че дори ако му стане съпруга, тя да бъде пълна господарка на своите средства; затова помоли банкерите Бейкър, у които беше вложена преди петнадесет години първоначалната сума от петдесет хиляди дуката, да му представят така нареченото извлечение от сметката. Андрю Бейкър, най-големият син на Саймън Бейкър, се яви у Сан Феличе с всички книжа, отнасящи се до влога, и с веществените доказателства за начина, по който бащата бе вложил и валоризирал парите.