Сан Феличе

При все че Луиза не се интересувате особено от тези подробности, Сан Феличе настоя и тя да присъства на срещата; Андрю Бейкър не бе я виждал никога отблизо и бе поразен от чудната й красота; за да намери повод да дойде отново у Сан Феличе, той каза, че му липсвали някакви книжа; дойде няколко пъти и най-после заяви на клиента си, че е безумно влюбен във възпитаницата му; че може при женитбата си да разполага с един милион от банката на баща си; като валоризира — уж за себе си — петстотинте хиляди франка на Луиза, ако тя се съгласи да стане негова жена; че може за няколко години да удвои, да учетвори това богатство, да ушестори това богатство; тогава Луиза щете да бъде една от богатите жени в Неапол, би могла да съперничи по елегантност с най-висшата аристокрация и да засенчи най-видните дами със своя разкош, както вече ги засенчваше с красотата си.

Луиза не се съблазни от тази блестяща възможност; а Сан Феличе, който се радваше и гордееше, че Луиза бе отхвърлила заради него прочутото име на Молитерно, ума и елегантността на Рока Романа, богатството и разкоша на Андрю Бейкър, Сан Феличе покани Андрю Бейкър да ю посещава всякога, когато пожелае като приятел, при условие че ще се откаже напълно да идва като кандидат за женитба.

Най-после срокът, определен от самия Сан Феличе изтече на 14 ноември 1795 година и на годишнината от обещанието, което бе дал на умиращия княз Караманико, Сан Феличе и Луиза Молина се венчаха в черквата Пие ди Грота съвсем скромно, без никакъв блясък, само в присъствието на принц Франческо, който пожела да бъде кум на своя бъдещ библиотекар.

Веднага след венчавката Луиза поиска като първо благоволение от съпруга си да намалят домашната прислуга на по-раншния й брой, защото тя желаеше да живее така скромно, както бе живяла през четиринадесетте години. Така че кочияшът и лакеят бяха уволнени, каляската и конете продадени; остана само камериерката Нина, искрено привързана към господарката си; определиха издръжка на старата гувернантка, която все тъжете за своето Портичи и се върна радостно там като изгнаник, който се завръща в родината си.

От всички познанства, създадени през деветте месеца в светското общество, Луиза запази само една приятелка: богатата вдовица херцогиня Фуско, десет години по-възрастна от нея, както вече казахме, за която и най-опитното злословие не намирате какво да каже освен това, че херцогинята осъждаше може би прекалено явно и свободно политическите действия на правителството и частното поведение на кралицата.

Двете приятелки станаха скоро неразделни; двете къщи са били някога една сграда, разделена при наследствена делба. Уговориха, че за да се виждат свободно по всяко време на деня и дори на нощта, една междинна врата, затворена при делбата, ще бъде отворена отново; съобщиха това предложение на рицаря Сан Феличе и той не само че не видя никакво неудобство, но сам потърси работници да отворят вратата; за него беше особено приятно младата му жена да има приятелка с титлата, възрастта и доброто име на херцогиня Фуско.

Оттогава двете приятелки бяха неразделни.

Цяла година изтече в съвършено щастие. Луиза навърши двадесет и една година и животът й щеше да измине може би в това ведро спокойствие, ако до ушите на кралицата не бяха стигнали някои неблагоразумни приказки на херцогиня Фуско по адрес на Ема Лайона. Каролина беше неумолима, когато ставаше дума за любимката й; херцогиня Фуско получи нареждане от министъра на полицията да отиде за известно време в имението си.

Тя взе със себе си една своя приятелка, провинена като нея, на име Елеонора Фонсека Пиментеле. Елеонора беше обвинена не само в това, че е приказвала, по и че е писала.

Времето, което херцогиня Фуско трябваше да прекара в изгнание, не беше определено; същият министър щеше да й съобщи кога може да се върне в Неапол. Тя замина за Базиликате, където се намираха имотите й, като остави на Луиза всички ключове от своя дом, за да има кой да се грижи за безбройните подробности, свързани с поддържането на една скъпа мебелировка.

Луиза остана сама.

Принц Франческо бе обикнал много своя библиотекар и като откри в негово лице, под обвивката на светски човек, едно всестранно и дълбоко образование, не можеше да се отдели от него и предпочитате неговото присъствие пред това на своите придворни. Самият принц Франческо беше кротък и плах, а тази плахост го направи по-късно и дълбоко прикрит. Изплашен от политическите крайности на майка си, виждайки, че тя става все по-непопулярна, усещайки, че престолът се клати под нозете му, той желаеше да наследи популярността, загубвана от кралицата, като показваше, че е напълно чужд, дори противник на политиката, следвана от неаполитанското правителство; науката стана за него убежище той превърна библиотекаря си в щит и се отдаде всецяло на своите археологически, геоложки и филологически занимания, без да изпуска все пак от очи хода на всекидневните събития, които вървяха, според него, стремглаво към катастрофа.