Сан Феличе

Скръбта в Палермо беше голяма; погребението, извършено както обикновено през нощта, беше тържествено. Целият град вървеше подир шествието; катедралата Света Розалия, където беше изложено тялото на покойника, не можеше да побере множеството; то изпълваше и площада, а оттам — при все че площадът беше много голям — се разливаше по улица Толедо.

Зад ковчега, покрит с черно кадифе, извезано със сребърни сълзи и изпъстрено с най-големите европейски ордени, двама пажове водеха бойния кон на княза, нещастно животно, което пристъпваше гордо под сърмените попони, като не знаеше нито какво е загубило, нито каква участ го чака.

На излизане от черквата то зае мястото си зад погребалната колесница; тогава първият оръженосец на княза се приближи с ланцет в ръка и докато конят, който го позна, му се умилкваше и цвилете, конярят преряза вратната му вена. Благородното животно простена тихо; защото макар нараняването да беше смъртоносно, болката не беше голяма; то разтърси глава, украсена с пера от същия цвят, каквито имаше шапката на княза — бели и зелени — и продължи да пристъпва; само че една тънка, но непрестанна струйка кръв се стичаше от шията по гърдите и бележеше пътя му по паважа.

След четвърт час конят залитна и когато се изправи, зацвили вече не радостно, а от болка. Шествието се движеше сред песнопепията на свещениците, сред запалени свещи и тамянов дим, през улици, почернели от крепове, под кипарисови траурни арки.

В капуцинското гробище бяха приготвили за княза временна гробница, защото по-късно щяха да го пренесат във фамилната гробница в Неапол. Пред градската врата, отслабнал още повече от загубата на кръв, конят повторно се препъна, изцвили уплашено, погледът му започна да блуждае.

Двама непознати чужденци, мъж и жена, вървяха начело на това почти царско погребално шествие, включило представители на най-висшите и най-нисшите обществени слоеве. Рицарят и Луиза, и двамата разплакали. Тя шепнеше: „Татко!…“ Той мълвеше: „Приятелю!“…

Стигнаха до гробницата, която личеше само по голямата надгробна плоча с герба и името на княза; вдигнаха я, за да спуснат ковчега, и едно мощно de profundi93 от сто хиляди гърла се извиси към небето.

Умиращият кон, загубил по пътя половината си кръв, бе коленичил на предните си нозе; човек би казал, че и нещастното животно се молеше за своя господар; но когато и последният звук от песента на свещениците заглъхна, то се строполи върху гроба, простря се, сякаш искаше да не допусне никого, и издъхна.

Това беше останка от бойните и поетични обичаи на Средновековието: конят да не преживява конника. Още четиридесет и два коня от конюшнята на княза бяха убити върху трупа на първия.

Угасиха свещите и огромното шествие, безгласно като шествие на призраци, се прибра в тъмния град, където нито из улиците, нито по прозорците се виждаше светлинка. Човек би казал, че едно-единствено светило бе осветявало огромния мъртъв град и щом смъртта го бе угасила, всичко бе потънало в мрак.

На другия ден призори Сан Феличе и Луиза отплаваха за Неапол. Три месеца бяха отредени за искрената им жалейка, три месеца, през които животът минаваше, както и досега, само че още по-тъжен. След тези три месеца Сан Феличе настоя да започне годината на изпитанието, с друга думи, Луиза да излиза в обществото. Той купи каляска и коне — най-хубавата каляска и най-добрите коне, които можа да намери; увеличи домашната прислуга с кочияш, лакей и камериерка и започна да се явява с Луиза на всекидневните разходки по Толедо и Ла Киайа.

Съседката му, херцогиня Фуско, тридесетгодишна вдовица и собственица на голямо състояние, приемаше много, и то хора от най-доброто неаполитанско общество; подтиквала от симпатия, така често и бурно проявявана от италианките, тя бе канила често младата си приятелка да посещава приемите й, но Луиза всякога отказваше, като изтъквате усамотението, в което живееше настойникът й. Този път самият Сан Феличе отиде у херцогиня Фуско, за да я помоли да покани отново възпитаницата му; нещо, което херцогинята с удоволствие направи.

Така че зимата на 1796 година беше за горкото сираче едновременно сезон за празненства и за жалейка; всеки път, когато настойникът й я караше да се яви и да блесне в обществото, тя се противопоставяше с искрена скръб; но Сан Феличе отговаряше с прекрасния израз от детските й години: „Върви си, мъко, защото татко иска.“

Мъката не си отивате, само изчезваше външно. Луиза я затваряше в сърцето си, но тя бликаше от погледа и се разливаше по лицето, а от тихата тъга, която я забулваше като облак, девойката изглеждаше още по-красива.