Сан Феличе

— Дойдоха, княже! И той! И тя!

Князът, който от три дни не ставаше от лежащия стол дори и за да му дават успокоителните лекарства, с които се опитваха да задушат болките, трябваше да го привдигат, като го крепят под митниците, се изправи изведнъж и каза:

— О, знаех си аз, че след толкова изпитания Господ ще ме възнагради, като ми даде възможност да видя и двамата преди да умра!

Той разтвори обятия; рицарят и Луиза се появиха пред прага на стаята му. В сърцето на умиращия имаше място само за един от тях. Сан Феличе побутна Луиза към обятията на баща й с думите:

— Върви, дете, правото е твое.

— Татко! Татко! — извика Луиза.

— Ах, колко е хубава! — прошепна умиращият. — Колко добре си удържал обещанието си, незаменими приятелю!

И както притискаше с една ръка Луиза до гърдите си, протегна другата на рицаря.

Луиза и Сан Феличе се разплакаха.

— Не плачете, не плачете — каза князът с неизразима усмивка. — Днес е празник за мене. Та нали трябваше някакво голямо събитие като предстоящото, за да се видим още веднъж на този свят? А кой знае, смъртта разделя може би по-малко, отколкото отсъствието. Отсъствието е нещо познато, изпитвано, смъртта е тайна. Целуни ме, мило дете, да, целуни ме двадесет пъти, сто пъти, хиляда пътя. Целуни ме за всяка година, за всеки ден, за всеки час, изминал през тия четиринадесет години. Колко си хубава и как благодаря Богу, че позволи да притая в сърцето си образа ти и да го отнеса със себе си в гроба.

С енергия, каквато сам не предполагаше, че има, той притисна дъщеря си, сякаш искаше действително да я скрие в своето сърце. След това се обърна към камериера, който се бе отдръпнал, за да стори път на Сан Феличе и Луиза:

— Никого, чуваш ли Джовани? Никого! Нито лекаря! Нито свещеника! Сега само смъртта има право да влезе тук!

Сломен от направеното усилие, князът се отпусна отново на стола: дъщеря му коленичи пред него и долепи чело до устните му; приятелят му застана отстрани. Княз Караманико вдиша полска глава към Сан Феличе; после, когато дъщеря му отново се разплака, каза с отслабнал глас:

— Отровиха ме. Учудва ме само, че толкова много се бавиха. Оставиха ми три години, използвах ги да направя малко добрини на този нещастен край. Трябва да им бъдем признателни за това, два милиона сърца ще съжаляват за мене, два милиона души ще се молят за мене.

И тъй като дъщеря му го гледаше така, сякаш търсете нещо в паметта си, той продължи:

— Не, ти не ме помпиш, мило дете, пък и да ме помпеше, не би могла да ме познаеш, както съм разсипан. Само преди петнадесет дни, Сан Феличе, бях все още почти млад мъж въпреки моите четиридесет и осем години. За петнадесет дни остарях с половин вик… Време е да умреш, столетнико!

После погледна Луиза и сложи ръка на главата й:

— Но аз те познах. — каза той. — Ти си с все същата прекрасна руса коса и големи черни очи. Сега си възхитителна девойка, а беше едно очарователно дете! Когато я видях последния път, Сан Феличе, й казах, че ще я оставя за дълго, може би завинаги. Тя се разплака както сега, по тъй като тогава все пак съществуваше някаква надежда, аз я прегърнах и казах: „Не плачи, мила, не ме измъчвай.“ А тя сподави въздишките си: „Върви си, мъко, защото татко иска!“ После ми се усмихна през сълзи. Да, дори ангел, зърнат през вратата на рая, не би бил толкова мил и прекрасен…

Умиращият притисна устни към главата на девойката: едри сълзи се плъзнаха безшумно по косите, които целувате:

— О, днес няма да кажа такова нещо — прошепна Луиза, — защото днес мъката ми е голяма… Татко, татко, нима няма никаква възможност да ви спасят?

— Ектън е син на опитен химик — каза Караманико — и се е учил при баща си.

После се обърна към Сан Феличе:

— Прости ми, Лучано, но усещам, че смъртта наближава, и бих искал да остана за миг насаме с дъщеря си. Не ревнувай, искам ти само няколко минути, а ти я бях оставил цели четиринадесет години… Четиринадесет години!… Бих могъл да бъда толкова щастлив през тия четиринадесет години!… Ах, колко е глупав човек!

Развълнуван от това, че князът си бе припомнил името, с което го назоваваше, когато бяха в колежа, рицарят стисна подадената ръка и се отдалечи безшумно.

Князът го изпрати с поглед и когато приятелят му излезе:

— Ето ни най-после сами, Луиза — каза той. — Не се безпокоя за имотното ти състояние, защото взех необходимите мерки по този въпрос, но се безпокоя за щастието ти… Забрави, че аз съм почти чужд човек за тебе, забрави, че сме разделени отпреди четиринадесет години. Представи си, че си израснала при мене, с милата привичка да ми поверяваш всичките си мисли. Ако беше наистина така, какво би ми казала в последния ми час?

— Само едно нещо, татко. На идване в двореца срещнахме човек от народа, който коленичи пред вратата на една черква, където се молеха за вас, и се присъедини със следните думи към общата молитва: „Света Богородице, поднеси на своя божествен син живота ми, ако животът на един беден рибар като мене може да изкупи живота на любимия пи вицекрал“. На вас и на Бога, татко, мога да кажа само това, което този човек казваше на Светата Дева.