Сан Феличе

— Да, отказът идва от мене, но от ума, не от сърцето ми. Нима зимата отказва някога слънчев лъч? Ако бях егоист, щях да кажа. „Приемам“. Щях да те отнеса в обятията си, както древните богове похитители са огласяли нимфите. Но ти знаеш, че — макар и бог — когато се оженил за дъщерята на Церера, Плутон можал да й подари само вечен мрак, където тя би умряла от тъга и скука, ако майка й не й бе възвърнала шест месеца дневна светлина. Не мисли вече по този въпрос, Караманико. Като смятат, че подготвят щастие за детето и за приятеля си, ти само ще създадеш страдания за две сърца.

— Той ме обичате като дъщеря, а не ме иска за жена — каза Луиза. — Аз го обичах като баща, по все пак го приемам и за съпруг.

— Бъди благословено, дете мое — каза князът.

— А мене, Джузепе — продължи рицарят, — изключваш от бащинската благословия. Как с възможно — продължи той, като сви рамене, — как е възможно ти, изпитал всички страсти, да се заблуждават така за великото тайнство, наричано живот?

— Тъкмо защото съм изпитал всички страсти — извика князът, — тъкмо защото съм отхапвал от всички плодове на Асфалтовото езеро92 и видях, че са само пепел, тъкмо затова желая за нея живот без страсти, тих и спокоен, какъвто е водила досега и признава, че е била щастлива. Каза, че си била щастлива до днес, пали, Луиза?

— Да, татко, много щастлива.

— Чуваш ли, Лучано?

— Бог ми е свидетел — отговори рицарят, като обгърна с ръка главата на Луиза, докосна с устни челото й и го целуна, както всяка сутрин, — Бог ми е свидетел, че и аз бях щастлив. Бог ми е свидетел също, че в деня, когато Луиза ме напусне, за да отиде при съпруга си, ще ме напусне всичко, което ми е скъпо и ме крепи в живота. В тоя ден, приятелю, ще се загърна в саван и ще чакам смъртта!

— Тогава? — извика князът.

— Но тя ще се влюби ти казвам! — извика Сан Феличе с болка, каквато не бе прозвучавала досега в гласа му. — Ще се влюби и този, когото ще обикне, не ще бъда аз. Нима не е по-добре да се влюби като свободна девойка, отколкото като обвързана съпруга? Свободна, тя ще отлети като птиче, а какво му е на птичето, ако клонът, върху който е било, ще потрепера, ще изсъхне и ще се прекърши след отлитането му?

И добави с тъжно изражение, присъщо само на неговата поетична личност:

— Ако птичето се връщате да свие гнездо на изоставения клон, може би и тя би се върнала!

— Тогава, татко — каза Луиза, — като не искам да постъпя против волята ви, няма никога да се омъжа.

— Безплодна издънка на повалено от бурята дърво — прошепна князът, — изсъхни тогава заедно с него!

Главата му клюмна на гърдите, една сълза се търкулна по ръката на Луиза, която я посочи мълчаливо на рицаря.

— Добре, щом искате и двамата — каза той, — съгласявам се с това, което най-много желая и от което най-много се страхувам, но при едно условие.

— Какво с то? — запита князът.

— Бракът да се сключи след една година. През тази година Луиза ще посещава обществото, където не се е явявала още, ще се запознае с младежи, които не познава. Ако след една година нито един от срещнатите младежи не й хареса, ако и след една година бъде готова да се откаже от света, както е готова днес, ако най-после след една година ми каже: „В името на баща ми, приятелю, бъди мой съпруг!“, тогава няма да нравя никакви възражения и ако това изпитание не ме убеди, то поне ще ме победи.

— Ох, приятелю! — извика князът, като сграбчи двете му ръце.

— Послушай какво има още да ти кажа, Джузепе, и бъди тържествен свидетел на задължението, което поемам, или неумолим отмъстител, ако не го изпълня. Аз вярвам в непорочност-та, в целомъдрието, в добродетелта на това дете, както вярвам в непорочността на ангелите; но тя е все пак жена, може да съгреши.

— О! — промълви Луиза и закри с две ръце лицето си.

— Може да съгреши — настоя Сан Феличе. — В такъв случай ти обещавам, приятелю, заклевам ти се, братко, върху това разпятие, символ на предаността, пред който след миг ще съединим ръцете си, заклевам ти се, ако подобно нещастие се случи, да посрещна вината със състрадание и опрощение и да кажа за грешницата само това, което божественият Спасител е казал за прелюбодейката: „Нека този, който е безгрешен, хвърли пръв камък срещу нея!“ Дай си ръката, Луиза!

Девойката се подчини. Караманико взе разпятието и им го поднесе.

— Караманико — каза Сан Феличе, като сложи върху разпятието ръката си, в която държеше ръката на Луиза, — заклевам ти се, че ако след една година Луиза има все още днешните си намерения, точно след една година тя ще стане моя жена. Можеш да издъхнеш спокойно, приятелю, заклех се.

И наистина следната нощ, на 14 срещу 15 септември 1795 година, княз Караманико издъхна с усмивка на устни, като държеше в ръка сключените ръце на Сан Феличе и Луиза.

XVI ГОДИНАТА ЗА ИЗПИТАНИЕ