Синьочервения Метусалем

— Да. Всяка съпротива само би ви напакостила, погледнете нагоре към моста!

Едва сега тримата спътници забелязаха, че горе е спрял отряд от около петдесет ездачи, които водеха за юздите конете на другите и гледаха в долината, готови за бой. Въпреки това студентът отговори:

— Ние въобще не се страхуваме от вас, тъй като имаме толкова много куршуми в тези малки оръжия, че бихме могли да ви избием. Но понеже ви казахме истината, то няма от какво да се боим. Така че ще дойдем с вас.

— Тогава тръгвайте и да не се опитвате да ни избягате. Няма да ви се удаде.

Той се обърна към моста и даде знак с вдигната ръка, след който конниците се отправиха към къщата. Тримата бяха взети от останалите по средата. Скоро стигнаха височината и получиха възможност да видят между дърветата разположения край пътя хан. Няколко войника стояха отред. Виждайки приближаващите конници, те начаса побързаха да се скрият зад къщата с викове:

— Куай-тзе лай, куай-тзе лай. Зук ч-кию ни-мен! (Куай-тзе идат, куай-тзе идат. Бягайте бързо!)

Останалите изхвърчаха навън и изтичаха с най-голяма бързина зад къщата към конете. В следващия миг ги видяха да бягат в галоп, и то в посоката, от която те, храбрите закрилници, бяха дошли преди туй със своите повереници.

— Ето че наш’те герои си плюха на петите — изказа се Готфрид. — Кой зная дали нявга ща ги видим отново!

— Наистина трудно — съгласи се Дегенфелд. — Цяло щастие, че не отмъкнаха със себе си нашите коне и товарните животни!

— Времето не позволяваше. Желая им здраве и дълъг живот, а на нас изход от кашата, в която се набъркахме.

По-голямата част от мохамеданските ездачи препуснаха след войниците. Останалите спряха на пътя да изчакат предводителя. Сред тях се намираше възрастния мъж, когото Дегенфелд бе приел под закрила. Разпознавайки последния, той си проби път с коня и каза:

— Тези трима господа пленени ли са? Те са мои доброжелатели, понеже ме избавиха от смъртта.

— Тези ли бяха? — запита предводителят. — Това ще им спаси живота. Сега остава само да проверим дали наистина са християни, което не вярвам, тъй като притежават специален куан от императора.

Търнърстик, минхер и двамата братя бяха излезли от къщата.

— Какво означава това? — викна първият към студента. — Та вие направо имате вид на пленници!

— И е така — отговори споменатият. — Тогава ние ще ви освободим!

— Не. Нещата ще се разрешат по мирен път. Елате само с нас вътре!

Хората вързаха конете пред къщата и се отправиха към стаята, чийто притежател от страх пред „дяволските синове“ не се мяркаше никакъв. Там взетият под закрила от Метусалем човек трябваше да разкаже как е бил нападнат от войниците и как са го спасили странниците. Едновременно с това лицето на водача ставаше все по-любезно. Той огледа изпитателно чужденците и попита:

— От коя страна всъщност сте дошли в Средището на земята?

— От страната на Тао-дзе-куе — отговори Дегенфелд.

— Вярно ли? Аз познавам един Тао-дзе-куе, който е много богат и е приятелски разположен към нас. Той често подкрепя нашите, когато биват гонени и се намират в беда и опасност.

— Как се казва този мъж?

— Тук у нас се нарича Ши118, но в своята родина — Сай-тай-най.

— Я гледай! Не притежава ли той един Хо-тзинг119?

— О, дори няколко. На него принадлежи и една местност, където от земята блика някаква течност, наричана Ши-йой120, и която може да гори в лампи. Познаваш ли го?

— Разбира се. Този мой спътник, който се нарича Лианг-си, служи при него, а този младеж тук е братов син на Сай-тай-най и иска да го посети.

— Това отговоря, понеже аз знам, че той няма син и е писал в своята страна до сина на брат си. Значи вие пътувате за Хо-тзинг-тинг?

— Да.

— При това положение на драго сърце бихме гледали на вас като на приятели, стига само да не беше тоя куан, за който спомена. Императорът на Чин е наш потисник и когото той обича, ние трябва да мразим.

Дегенфелд побърза да изглади допуснатата грешка, като поясни:

— Може би съм се изразил неправилно тъй като не владея напълно тукашния език. Аз исках да кажа не император, а крал. Ето куана.

Вместо императорския паспорт той извади куана на просешкия крал. Мохамеданинът му хвърли един поглед и възкликна смаяно:

— Той-куан! Той е нашият най-добър приятел и закрилник и неговият паспорт се смята от нас за свещен. Но тъй като ти… — той запъна смутен и после продължи, покланяйки се дълбоко: — Тъй като вие притежавате неговия толкова рядък куан, трябва да сте много изтъкнат и височайш повелител и сте му оказал големи услуги. Гледайте на нас като на свои роби и заповядайте какво трябва да сторим за вас. Да ви показваме ли пътя оттук до Хо-тзинг-тинг?

— Благодаря ви много за доброто предложение, но не е необходимо. Лианг-си познава местността.

— Тогава позволете ни да продължим ездата си, чиято цел наистина няма да ми е приятно да кажа.

— Нямам право да ви питам за нея. Вървете в името на Аллах!