Синьочервения Метусалем

— Нищо. Беше невинен. Вие навярно знаете, че таи-пинг основаха нова религия с намерение да свалят господстващата династия. Почти го бяха постигнали. Това продължи дълго и костваше кървави битки, докато накрая бяха победени. В крайна сметка те се разпиляха на банди, които грабеха страната, откъдето минеха, докато стигнаха до южните провинции. Част от тях се устремиха и към Квай-чоу. Един от второстепенните водачи, някогашен приятел на татко, ни потърси и живя няколко дни у нас, без да подозираме, че принадлежи към тайпингите. Намериха го при нас. Беше арестуван, а с него и моят баща, макар че той се закле в невинността си и приятелят му потвърди, че той не е знаел нищо. Двамата бяха отведени в Синг-пу68 и затворени там в клетки като диви зверове. Един от служителите бил благоразположен към баща ми, защото той му бил сторил много добро. Промъкнал се през нощта при него, отворил тюрмата и го пуснал да избяга. Баща ми се отби при нас за няколко мига, колкото да си вземе сбогом. От онзи час не съм чувал нищо за него.

Метусалем беше изслушал това изложение с необикновено съпричастие.

— Странно! — продума той. — В кой град се случи това?

— В Сен-хо.

— А как е фамилното ви име?

— Панг.

— Панг в Сен-хо! Ще ми позволите ли да ви попитам за млечното ви име, макар в действителност това да е неучтивост?

— С удоволствие! На вас аз дължа свободата си, как бих могъл да се гневя на въпроса ви! Млечното ми име е „фук-ку“, което означава „Първоизточник на щастието“. Родителите ми дълги години били бездетни и ето защо кръстили първородния си син с това име, намеквайки че вече са щастливи.

— Каква среща! Майка ви се казва Хао-кеу, Обична уста, нали?

— Да. Откъде знаете?

— Имате още един брат и две сестри. Първият се казва Йин-тзиан, Добрина на небето, а те — Меи-пао, Красива снага, и Сим-минг, Сърдечна светлина?

Китаецът отскочи крачка назад и извика:

— Хер, какво чувам! Вие знаете имената на моите близки?

— Нещо повече! Баща ви се казва Йе-кин-ли!

— Да, да! Кой ви е споменал тези имена?

Дегенфелд сложи ръка на рамото му и отвърна:

— Вашият баща.

— Моят… истина ли е, вярно ли е?

— Да, той беше, комуто дадох своята конг-кеоу, че ще му заведа семейството, или най-малкото ще му занеса достоверни сведения.

— Значи той е жив, жив?

— Чувства се здрав и му върви много добре.

— О, Небеса, о, Небеса! Каква новина, каква вест! Почти не мога да повярвам. Цели осем години напразно очаквах известие от безследно изчезналия, считах го за мъртъв. И сега така ненадейно, така неочаквано чувам, че живеел в Германия! Струва ми се, сякаш сънувам!

— И аз съм дълбоко развълнуван, приятелю. Чувствам се много щастлив, дето ви намерих, защото така си спестявам много време за търсене.

— Ох, ще търсите, ще трябва все пак още да търсим! Нали сте се задължил да намерите не само мен, но и майка, брат ми, сестрите ми?

— Естествено! Надявам се, знаете къде да ги открием?

— Не, тъкмо това не знам. И тях в продължение на осем години нито съм ги виждал, нито съм чувал нещо за тях.

— Как е възможно?

— Много просто. Сигурно знаете, че в Китай често близките на някой злосторник трябва да изкупят заедно с него прегрешението му?

— Да.

— Когато татко избяга, нас ни арестуваха. Бяхме затворени, но поединично, за да не можем да общуваме помежду си. Същият този приятел, който бе освободил баща ми, отвори тъмницата и на мен. Даде ми пари и ме препрати през границата на Квай-чоу, като назова едно селище, където трябваше да чакам своите. Те не дойдоха. Ето защо предположих, че не му се е удало да освободи и тях.

— Защо е отворил само на вас вратата, а не същевременно и на вашите?

— Беше невъзможно, тъй като бяхме разделени далеч един от друг.

— Не се ли сдобихте по-късно с някакви сведения?.

— Да, много по-късно. Но беше минало твърде много време, когато успях нещо да узная.

— Значи е трябвало да го сторите по-рано.

— Нямаше как. Не можех да се доверя никому, а самият аз не биваше толкова скоро да рискувам да отида в Квай-чоу. Когато след пет години се бях променил дотолкова, та смеех да вярвам, че няма да бъда разпознат, отпътувах за Сен-хо. Приятелят беше починал, а за моите никой нищо не знаеше.

— Това е печално за вас и неприятно за мен. Аз трябва да сдържа думата си, така че непременно ще се отправя към Сен-хо, за да опитам нещо да узная. Имам също поръчението да взема със себе си парите, заровени от вашия баща.

— Нима знаете къде са?

— Да.

— Това е добре! Но дали ще са още там?

— Надявам се. Сега още не ми се иска да говоря по този въпрос, но в подходящото време ще ви съобщя необходимото. Вие готов ли сте да посетите баща си в Германия?

— Незабавно! Та то се подразбира изцяло от само себе си и при това съм щастлив, че мога съвсем поносимо да говоря немски.

— При хер Щайн ли го научихте?

— Да, той искаше да слуша матерния си език. Желаеше да има човек, с когото да може да разговаря на немски. Аз си бях спечелил уважението му, и ето как от всичките си хора той избра мен и започна да ми преподава уроци.

— Наистина ли е толкова богат?

— Много богат. Той е най-богатият мъж в Хо-тзинг-тинг.

— И желае да остане там?