Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

На третия ден и те си тръгнаха. Накарах ги да вземат паланкина ми, който ме бе чакал, защото дошлите пеш вече не можеха да се държат на краката си и залитаха от прекомерното празнуване и будуване. Освобождаването на паланкина беше удобно за намеренията ми, понеже не остана никой да ме чака. Всеки ден бях поил стражите и те не се учудиха, когато надвечер им занесох нова делва с вино, а я приеха на драго сърце. Твърде малко развлечения им предлагаше самотата, траеща цял месец, докато тържественото шествие доведеше следващия обречен на бога. Ако нещо ги учудваше, то беше оставането ми да чакам Минея. Такова събитие едва ли се беше случвало. Но нали бях чужденец, сметнаха ме за глупак и се заеха с виното. Когато видях, че жрецът също се присъедини към тях, отидох при Каптах и му казах:

— По волята на боговете сега ще трябва да се разделим, тъй като Минея не се завърна и не вярвам да се завърне, ако не отида да я изведа. Но досега никой от влезлите в тази тъмна пещера не се е завърнал и навярно аз също не ще се завърна. При това положение най-добре ще е да се скриеш в горичката и ако до разсъмване не дойда, прибери се сам в града. Ако някой те разпитва, кажи, че съм паднал по стръмния скат в морето, или измисли каквото искаш — в това отношение си по-изобретателен от мен. Ако решиш, можеш дори веднага да тръгнеш, защото съм сигурен, че няма да се върна. Написал съм ти глинена плочка, подпечатана със сирийския ми печат, така че можеш да отпътуваш за Симира и да наследиш влога ми в тамошния търговски дом. Къщата ми също можеш да продадеш, след което си свободен да постъпваш както пожелаеш. Ако се опасяваш, че в Египет ще те преследват като избягал роб, остани в Симира, живей в къщата ми и разполагай с имуществото ми по собствена воля. Дори за балсамирането на тялото ми няма да се наложи да се погрижиш, защото, ако не намеря Минея, ще ми бъде все едно дали то ще се запази, или не. Ти ми беше верен слуга, макар често да ми досаждаше с мрънкането си. Затова съжалявам, че нерядко те налагах здравата с тоягата си, ала все пак вярвам, че ти е било от полза. Правех го с добро намерение и се надявам, че не таиш злоба към мен. Нека скарабеят те закриля. Вземи го със себе си, понеже вярваш в него повече от мен. Той едва ли ще ми потрябва там, закъдето тръгвам. Каптах дълго мълча и не ме поглеждаше, но накрая каза:

— Господарю, макар понякога да си ме пердашил с излишна строгост, съвсем не тая злоба към теб, защото си го вършел с добро намерение и разумно. Но ти често се вслушваше в съветите ми и също така често си ми говорил по-скоро като на приятел, отколкото като на слуга и роб. Навремени дори бивах угрижен за достойнството ти, докато тоягата не възстановеше повеленото от боговете различие между нас. Сега нещата стоят така, че след като подложих главата си под благословеното нежно краче на Минея, тя също е моя стопанка и като неин слуга, съм длъжен да отговарям за нея. Ала аз и без друго не мога да те пусна сам в тази тъмна пещера по причини, които сега не ми се изброяват, така че, ако не бива да те последвам като слуга, понеже си ми наредил да си тръгвам и трябва да се подчинявам на заповедите ти, колкото и глупави да са те, тогава ще те придружа като приятел. Не мога да те оставя сам, а още по-малко без скарабея, макар като теб да мисля, че в дадения случай дори и той едва ли ще може да ни помогне.

Говореше толкова сериозно, смислено и без предишните вайкания, че не можех да го позная. Стори ми се неразумно двамата да тръгваме към гибел, когато един бе достатъчно. Казах му го и му заповядах да се маха от очите ми, както съм наредил, без да приказва глупости. Но той упорито продължи: