Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Когато я видях и разбрах всичко, от гърлото ми се изтръгна ужасен вик, коленете ми се подкосиха и изпадайки в несвяст, сигурно съм щял да полетя надолу по стръмното при Минея, ако Каптах не ме бил хванал за ръката и не ме бил изтеглил на безопасно място, както разказваше по-късно. Какво е станало с мен след туй, знам само по неговия разказ — толкова дълбока и успокоителна е била моята несвяст подир всичките преживени тревоги, мъки и отчаяние.

Каптах помислил, че съм умрял, и дълго време хълцал до мен. За Минея също плакал, но накрая се съвзел, опипал ме, забелязал, че съм жив, и решил поне мен да спаси, след като на Минея не можело да се помогне. Той твърдеше, че видял и други убити от Минотавър девойки и младежи, чиито тела раците били оглозгали до костите, така че на пясъчното дъно лежали само гладки и бели скелети, но не знам дали не го казваше единствено за да ме утеши. Всеки случай зловонието почнало да го задушава и като установил, че не може да носи едновременно и делвата, и мен, мъжествено я изпразнил до дъно и я хвърлил във водата. Виното му дало такава сила, че къде с носене, къде с влачене успял да ме докара обратно до медните порти, следвайки нишката, която бе развивал на отиване. След известно размисляне той отново я намотал на кълбо, за да не останела никаква следа от пребиваването ни в лабиринта. При светлината на факлата бил забелязал по стените и разклоненията тайнствени знаци, поставени вероятно от Минотавър, за да не се отклони от правилния път. А делвата бил хвърлил във водата, та да имало на какво да се чуди Минотавър, когато следващия път извършва работата си на палач.

Вече се зазорявало, когато ме измъкнал навън, заключил вратичката и върнал ключа на мястото му в дома на жреца, който заедно със стражите продължавал да спи дълбоко, упоен от моето вино. Сетне ме пренесъл на скрито в гъсталака край един поток, напръскал лицето ми с вода и разтривал ръцете ми, докато съм дошъл на себе си. Това също не си го спомням, защото според думите му съм бил замаян и не съм можел да говоря, та ми дал да пия успокоително. В пълно съзнание дойдох едва по-късно, когато бяхме вече близо до града и той ме водеше за ръка. Оттам насетне помня всичко.

Не си спомням обаче да съм изпитвал скръб. Вече почти не мислех за Минея и тя ми се струваше като бледа сянка в паметта ми, сякаш я бях срещнал в някакъв далечен, предишен живот. Затова пък си мислех, че критският бог беше мъртъв и че според предсказанието могъществото на Крит трябваше да рухне. Това изобщо не ме натъжаваше, макар жителите му да се бяха отнасяли дружелюбно към мен и тяхното доволство, също както и изкуството им, да приличаше на проблясваща пяна по морския бряг. Приближавайки града, изпитах радост при мисълта, че някой ден тези хубави леки постройки щяха да пламнат, сладострастните викове на жените щяха да се превърнат в смъртни вопли, а златната глава на Минотавър щеше да бъде сплескана с чукове и раздробена при подялбата на трофеите, от силата на критяните нямаше да остане помен и техният остров щеше да потъне в морето, откъдето неговото могъщество се бе появило заедно с отвратителния морски бик.

Мислех си също за Минотавър, ала не с неприязън, защото смъртта на Минея е била лека — не е трябвало да се брани със скокове пред морския бик и да напряга цялото си умение, а бе умряла, без да усети какво става с нея. Мислех си за Минотавър като за човек, който знаеше, че техният бог е мъртъв и че Крит трябва да загине, и разбирах колко трудно му беше да спотайва тайната си. Не знам дали му е било лесно да спотайва тайната си и тогава, когато чудовището е било живо и той месец след месец, година след година е изпращал в тъмната пещера най-хубавите девойки и младежи на страната си, знаейки какво ги чака там. Не, съвсем не мислех с неприязън за Минотавър, а си тананиках и се хилех глупаво, докато вървях, подкрепян от Каптах, та на него му беше лесно да казва на срещаните приятели на Минея, че още съм пиян. Това не учудваше никого — нали бях чужденец, не познавах достатъчно нравите на страната и не знаех колко непристойно е да се показвам пиян посред бял ден. Накрая той успя да наеме паланкин и да ме прибере в странноприемницата, където нарочно се напих и спах дълбоко и продължително.

Събудих се с прояснена глава и далеч от всичко случило се, но отново се сетих за Минотавър. Хрумна ми, че бих могъл да отида и да го убия, обаче реших, че от това нямаше да имам никаква полза и радост. Бих могъл да разглася сред пристанищната тълпа, че критският бог е мъртъв, та да се втурне да пали и да пролива кръв в града, ала и това нямаше да ми донесе радост или полза. Помислих също, че ако кажа истината, бих могъл да спася ония, които бяха изтеглили или щяха да изтеглят жребия за влизане в божия дом, но знаех, че истината е като остър нож в детски ръце и може да ми напакости.