Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Каптах нищо не каза, тръгна и още същия ден се качихме на кораба. Гребците спуснаха веслата си във водата и изведоха кораба от пристанището, минавайки покрай десетки и стотици съдове и критски бойни кораби, чиито бордове бяха обшити с медни щитове. Вън от пристанището те изтеглиха веслата, капитанът принесе жертва на бога на морето и на божествата в кабината си и нареди да вдигнат платната. Корабът се разлюля под напора на бушуващите вълни. Отплувахме към сирийския бряг, а Крит изчезна зад нас като син облак или сянка, или сън. Околовръст се виждаше само развълнуваната морска шир.

Девета книга „Крокодилската опашка“

1

По такъв начин, след като три години в разни страни се бях учил на добро и на лошо, аз възмъжах и на път за Симира вече не бях млад. Морският вятър прогонваше винените пари от главата ми, обистряше погледа ми и възвръщаше силите ми. Ядях, пиех и бях като другите, макар не толкова приказлив и още по-самотен отпреди. Самотата може да е присъща на възмъжаването, но аз от дете, откакто с тръстиковата лодка бях попаднал на тиванския бряг на Нил, бях самотен и чужд на този свят и не трябваше да привиквам към нея — за мен самотата бе като дом и постеля в мрака.

Но докато стоях край дървената фигура на корабния нос, а наоколо зеленото море се вълнуваше и вятърът отвяваше разсеяните ми мисли, някъде в безкрая все още съзирах две очи, които блестяха като лунна светлина по водната повърхност, отдалеч дочувах смеха на своенравната Минея и я виждах, млада и стройна като напъпила тръстика, да танцува в лека дреха по глинените хармани край вавилонските пътища. Ликът й не ме измъчваше и не ме натъжаваше, а само предизвикваше тиха болка в сърцето ми, каквато човек изпитва след разбуждане, спомняйки си някакъв сън, който е бил по-приятен от действителността. Затуй при мисълта за Минея аз се радвах, че я бях срещнал, и държах на всеки миг, прекаран с нея, защото, ако не я бях срещнал, животът ми щеше да бъде непълен. Фигурата на корабния нос беше от оцветено, студено дърво и изобразяваше жена. Застанал до нея с обветрено лице, аз усещах как мъжката зрялост ме изпълваше със сила и знаех, че в бъдеще щях да се забавлявам с много жени, защото самотникът зъзне, ако спи всяка нощ сам. Струваше ми се обаче, че за мен всички тези жени щяха да бъдат като оцветено, студено дърво и прегръщайки ги в тъмнината, в тях щях да търся все Минея, все лунния отблясък в очите, топлината на тесните бедра и кипарисовото ухание на кожата, което щеше да ми напомня за нея. Така край фигурата на носа на кораба аз си взех сбогом с Минея.

Пътуването ни беше трудно — вятърът беснееше, корабът трябваше да се насочва срещу него, клатушкаше се непрекъснато и вълните като планини се стовариха на борда му. На Каптах не му помагаха нито талисманите, нито многократно увитият и пристегнат около корема му пояс, нито даже скарабеят. Той принасяше в жертва на морските богове всичко, постеше в тяхна чест и проклинаше, че се е родил на този свят. Но вече не се страхуваше, че ще умре, и в неволята си се утешаваше с това, че щеше да се оправи веднага щом под краката си почувствува твърда земя, макар да казваше, че не било за вярване, ако не го знаел от предишния си опит.

Затуй, когато най-сетне слязохме в Симира, той се просна ничком, избърса с уста камъните на кея, плака и се закле в скарабея кракът му никога вече да не стъпва на корабна палуба. Мен също ме обзе вълнение, когато видях тесните улици и високите къщи на Симира, облеклото на минувачите, мършавите псета и рояците мухи около кошовете с риба, защото в този град бях прекарал две години от живота си, беше ми познат и в него като лекар бях извършил първите си подвизи в лечението на хора.

Къщата ми стоеше на мястото си, макар че крадци бяха разбили капаците на прозорците и бяха отмъкнали всичко по-ценно, което преди тръгване не бях предал на съхранение в търговския дом. Поради дългото ми отсъствие съседите бяха започнали да използуват площта пред къщата за сметище и за нужник и там вонеше ужасно. Плъхове пробягваха по пода, когато влизах в стаите и отстранявах паяжините от вратите. Съседите ми никак не се зарадваха, като ме видяха — обръщаха ми гръб, затваряха вратите си пред мен и си казваха един другиму:

— Той е египтянин, а всяко зло идва от Египет.

На първо време отседнах в една странноприемница, докато Каптах стегне къщата, за да мога да живея в нея, и наминах в търговските домове, в които бях вложил средствата си. След тригодишно странствуване се бях завърнал в Симира като бедняк. Освен припечеленото с лекарското ми умение бях загубил и златото, което ми даде Хоремхеб. Заради Минея голяма част от него бях оставил у вавилонските жреци.