Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Затуй реших, че като чужденец, критският бог не ме засяга, пък и Минея нямаше никога да си възвърна — раците щяха да оглозгат тънките й кости и тя навеки щеше да остане на пясъчното дъно. Мислех си, че всичко това е било написано на звездите още преди деня на моето раждане и че съм създаден да живея при залеза на света, когато боговете измират и всичко се изменя с изтичането на една световна година и с настъпването на следващата. Тази мисъл ми подействува утешително и аз я споделих с Каптах, но той каза, че съм бил болен, помоли ме да не ставам и не разрешаваше никому да ме посещава, за да не приказвам и пред други подобни неща.

През ония дни ми бе дошло до гуша от грижите на Каптах, защото той непрекъснато ме тъпчеше с ядене, въпреки че изобщо не бях гладен и бих могъл да се задоволявам само с вино. Изпитвах постоянна жажда, която само то успяваше да утоли, понеже най-спокоен и изпълнен с разбиране бивах в миговете, когато от виното всичко ми се струваше двойно. Тогава именно прозирах, че нещата може би не са такива, каквито изглеждат. Пияният например вижда всичко двойно и за него това е истина, макар да знае, че в действителност не е така. В това според мен се проявяваше същността на всяка истина, но когато се опитах бавно и търпеливо да го обясня на Каптах, той въобще не ме изслуша, а ми нареди да лежа по гръб със затворени очи, за да съм се успокоял. Но аз се чувствувах съвсем спокоен и равнодушен като умряла риба в гърне със зехтин и не желаех да държа очите си затворени, защото тогава ми се привиждаха разни кошмари, например оглозгани до бяло човешки скелети в застояла вода или пък някоя си Минея, която бях познавал преди много време, танцуваше изкусно труден танц пред бикоглава змия. Затуй не исках да си затварям очите и се мъчех да взема тоягата, за да наложа дотегналия ми Каптах, но от виното ръката ми така се бе отпуснала, че той с лекота ми измъкваше тоягата. Извънредно ценния нож, подарен ми от хетския пристанищен началник, също криеше, за да не го намеря, ако река да си разрежа вените.

Каптах беше толкова безочлив, че въпреки многократните ми настойчиви молби не пожела да покани Минотавър при мен. Исках да се поразговоря с него и ми се струваше, че той беше единственият човек на света, който можеше да ме разбере и да проумее гениалните ми мисли за боговете, за истината и въображението. Каптах не ми донесе поне една окървавена глава на бик, за да поговоря с нея за морето, за биковете и за танца пред тях. Даже една толкова дребна моя молба не пожела да изпълни, поради което ми беше опротивял.

Едва впоследствие разбрах, че по онова време сигурно съм бил болен. Не си спомням всички мисли, които тогава ми идваха в главата, понеже виното също замъгляваше ума ми и ми пречеше да помня. При все това смятам, че хубавото вино ме спаси да не си загубя разсъдъка и ми помогна да преодолея най-трудното време, след като завинаги бях загубил Минея и вярата си в боговете и в човешката доброта. Затуй дойде ли при мен някой, който си е посипал главата с пепел и е раздрал дрехите си, аз винаги казвам:

— Няма мъка, която виното да не може да успокои. Няма несрета, която виното да не може да облекчи. Няма загуба, която да не може да утеши. Пий, и мъката ти ще се удави във виното като мишка в паница със зехтин. Не бери грижа, ако отпърво ти загорчи в устата, защото колкото повече пиеш, толкова по-вкусно ще ти става и скоро мъката ти ще изглежда като далечен облак на небето.

Ала дойде ли при мен някой с венци на главата и врата, намазан със скъпа помада, облечен с пищни дрехи и с просълзени от доволство очи, нему казвам:

— Пази се от прекомерното доволство, приятелю, то е по-опасно от мъката и несретата. Твоето доволство е като змия, която на светлината блести и е красива наглед, но в жилите ти влива смъртоносна отрова. Пази се от своето доволство, приятелю, и го удави във вино, защото няма доволство, което виното да не може да удави. Не бери грижа, ако виното отпърво го повиши във възторг и ти е вкусно в устата, защото колкото повече пиеш, толкова повече ще ти загорчава, докато доволството ти заприлича на дрипа върху сухия пясък. И е правилно, понеже за човека доволството е най-коварният подарък, с който може да го подмами въображението му.

Така с виното в мен нещо се пречупи по същия начин както в юношеските ми години, когато в светилището на Амон видях жреца да плюе по лицето на божеството и сетне с ръкав да трие образа му. Реката на моя живот забави течението си и отново се разля като широко блато, което беше хубаво наглед, отразяваше небето и звездите, но пъхнеш ли тоягата си в него, оказваше се плитко, а дъното му — покрито с тиня и гнилоч.

Така настъпи утрото, когато отново се събудих в странноприемницата и в ъгъла на стаята видях Каптах да седи и да плаче, поклащайки глава. С треперещи ръце надигнах делвата с вино и като отпих, ядно му извиках:

— Защо цивриш, негоднико?

Заговарях го за пръв път от много дни насам — дотолкова ми бе омръзнал с грижите и дивотиите си. Той вдигна глава и отвърна: