Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Щом не разрешаваш да тръгнем заедно, ще се вмъкна по-късно. Не можеш да ме възпреш. Ала предпочитам да влезем заедно, понеже много ме е страх от тъмното. Аз изобщо толкова се страхувам от тази тъмна пещера, че костите ми се размекват при мисълта за нея. Затуй се надявам, че ще позволиш да взема със себе си делва вино, за да мога от време на време да се окуражавам. Боя се, че иначе ще се разхленча от страх и ще те ядосам. Оръжие няма смисъл да вземам, защото съм добросърдечен човек и проливането на кръв ме ужасява. Винаги съм се осланял повече на краката си, отколкото на оръжията, така че, ако смяташ да се бориш с божеството, сам ще се оправяш, а аз ще гледам отстрани и ще те насърчавам със съветите си. Предполагам, че всичко това е било написано на звездите още преди деня на проклетото ми раждане, както сам обичаш да казваш, ала то никак не ме успокоява. Единствената ми утеха е, че съм живял предълго за един човек, натрясквал съм се в повече кръчми, отколкото знам да броя, а и с жени предостатъчно съм се забавлявал, както напоследък с тия критски хлапачки, които никак не са лоши като подплънка на дюшек, но да не дава Амон някой да строши гърне с тях. Това обаче не се отнася за моята стопанка Минея, която беше прекалено скромна. Бих рекъл даже, че прекалената й скромност беше нейният най-голям недостатък. Съдбата й също показва колко гибелно е да бъдеш прекалено скромен, ала не мога да го посоча като лош пример поне на децата си, каквито сигурно имам тук-таме, макар никога да не съм ги виждал. Ще кажа само, че ако това момиче беше легнало с теб човешки в леглото, както постъпва една порядъчна жена, щом срещне мъж и той й хареса, всичко това нямаше да се случи. Отдавна щяхме да сме си в Симира или в Египет и тя щеше да командува в дома ти, от което пък можеха да последват разни други неприятности. Не смятам да ги назовавам, но те все пак щяха да бъдат по-малки от бедата, която ни очаква сега. Освен това за мен запазването на тялото ми не е дребна работа както за теб, защото не ми е все едно как ще протече отвъдният ми живот. Но щом нещо е трябвало да стане, то става, както казала старицата, когато стривала брашно и пръстът й се заклещил между камъните.

Знаех, че почнеше ли веднъж, както беше подхванал сега с развързан от страха език, Каптах можеше да дърдори цяла нощ. Затуй му рекох:

— Стига си бръщолевил, ами вземай една делва с вино, щом искаш, и да тръгваме да вършим работа. Стражите вече трябва да са заспали, упоени от приспивателното във виното.

Стражите и жрецът спяха дълбок сън и аз без затруднение взех ключа за вратичката на Минотавър от мястото, което ми бе показал жрецът. Взехме също мангал и факли, но не ги запалихме веднага, защото на лунната светлина се виждаше ясно и вратичката лесно се отвори с ключа. Така влязохме в божия дом и заключихме вратичката отвътре. В тъмното дочух как зъбите на Каптах тракаха по гърлото на делвата с вино.

5

Окуражен от виното, Каптах каза с приглушен глас:

— Господарю, нека запалим факла. Светлината й няма да проникне навън, а този мрак е по-зловещ от мрака в царството на мъртвите. От него никой не може да избяга, докато в този ние доброволно се напъхахме.

Раздухах въглените в мангала, запалих факла и видях, че се бяхме озовали в голяма пещера, чийто вход препречваха медните порти. Оттук в различни посоки започваха десет прохода, разделени помежду си с яки тухлени стени. Не се изненадах, понеже бях чувал, че критският бог живеел в лабиринт, а от вавилонските жреци бях научил, че лабиринтите се строяли по подобие на вътрешностите на жертвените животни. Надявах се да намеря правия път, защото при жертвоприношения многократно бях виждал червата на бикове и предполагах, че навремето критският лабиринт сигурно е бил построен по техен образец. Затуй посочих на Каптах първия проход и казах:

— Оттук ще тръгнем.

— Не е нужно да бързаме, а пък и предпазливостта никога не е излишна — отвърна той. — По-добре е да сме сигурни, че няма да се загубим и най-вече, че ще намерим обратния път, ако речем да се връщаме, в което не ми се вярва, защото се опасявам, че връщане назад няма да има.

С тези думи той извади от торбата си кълбо и завърза края на нишката за една кост, която закрепи здраво между тухлите. Тази негова идея с цялата си простота беше толкова умна, че никога не би ми хрумнала, но това изобщо не му го казах, за да не навредя на достойнството си. Затуй само сърдито го подканих да побърза. Така поех през проходите на тъмната пещера, следвайки мислено посоката на червата в корема на бика, а Каптах развиваше кълбото по изминатия път.

Обикаляхме безконечно в тъмнината през различни проходи, нови зейваха пред нас, а понякога тръгвахме обратно, щом отпреде ни изникнеше стена, и продължавахме по друг проход. Изведнъж Каптах спря, почна да души, зъбите му затракаха и факлата в ръката му затрепери.

— Не ти ли мирише на бикове, господарю? — запита той.