Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— В пристанището един кораб се готви да отплава за Сирия и той май ще е последният преди страшните зимни бури. Затуй плача.

— Тичай тогава на кораба си, преди да съм те погнал с тоягата! — изругах го аз. — Така поне ще се отърва от досадната ти мутра и няма да слушам вечното ти хленчене и циврене.

Тези думи ме накараха да се засрамя от себе си, блъснах делвата с вино и усетих парлива утеха при мисълта, че на света имаше поне един зависим от мен човек, макар той да беше избягал роб. Но Каптах рече:

— Да ти кажа правата, господарю, на мен също ми омръзна да гледам пиянството и свинството ти, та чак виното вече не ми е вкусно, което никога не бих повярвал. Нямам желание дори бира да смуча със сламка. Мъртвецът си е мъртвец и няма да се съживи, така че според мен най-добре ще е да се махнем оттука, докато имаме възможност. Златото, среброто и всичко спечелено от теб по време на странствуването го прахоса и не вярвам повече да лекуваш някого с треперещите си ръце, щом и делвата не можеш да държиш с тях. Трябва да призная, че първоначално ми се струваше добре да пиеш вино за разтуха, насърчавах те, разпечатвах нови делви и сам се почерпвах. Перчех се пред другите и им казвах: „Вижте само какъв стопанин имам! Лочи като хипопотам, погребва злато и сребро в делви с вино, без да му мигне окото, и се наслаждава!“ Сега вече изобщо не се перча, а се срамувам заради стопанина си. Защото всичко си има граници, но ти, изглежда, винаги прекаляваш. Не осъждам никого, че се е натряскал и сетне се е спречкал, ял е бой и се е събудил в публичния дом, понеже това е разумен начин за разтуха от грижите и аз самият доста често съм го прилагал. Но махмурлукът трябва добросъвестно да се оправя с бира и солена риба и човек пак да си гледа работата, както е наредено от боговете и го изисква благоприличието. А ти се наливаш, сякаш всеки ден ти е последният, и ме е страх, че пиянството ще те умори. Ако ли пък имаш такова намерение, тогава по-добре се удави в бъчва с вино — по-бързо и по-приятно е, пък и няма да станеш за смях.

Замислих се над думите му и погледнах ръцете си, които някога бяха ръце на лечител, а сега трепереха, сякаш имаха своя собствена воли и не можех да ги командувам. Спомних си за всички знания, които бях трупал в разни страни, и прозрях, че прекаляването е безразсъдство и че прекомерното пиене и ядене е също така неразумно, както прекомерната скръб и радост. Затуй казах на Каптах:

— Нека бъде както искаш, но трябва да знаеш, че бях съвсем наясно с всичко, което току-що изрече, и думите ти не влияят на моите решения, ами дразнят ушите ми като бръмчене на досадни мухи. С пиенето засега преставам и известно време няма да отварям нито една делва с вино. Размисляйки, реших да напусна Крит и да се върна в Симира.

Като чу това, Каптах започна да вика, да се смее и да подскача с двата крака, както подскачат робите, но аз продължих:

— Това пътуване ми беше от голяма полза. На този морски остров уредих сметките си с боговете и вече не им дължа нищо, нито пък те ми дължат нещо. Едва ли бих могъл да го заявя публично, понеже хората ще укорят думите ми и ще ги вземат за богохулство. Ето защо смятам повече да не се меся в божиите дела, а да оставя всички със собствената си вяра да постигнат блаженство, било то египтяни или критяни, вавилонци или пък хети, които — струва ми се — тепърва ще поучават много други народи за властта и значението на боговете. Самият аз се завръщам в Симира и възнамерявам да поема по всеки открил се пред мен път, без да се замислям накъде води. Може би животът все пак е по-добър от смъртта, а живият човек — по-важен от мъртвия бог, макар че не мога да го твърдя със сигурност, преди да съм познал смъртта. Мисля обаче, че тя едва ли е много по-различна от двуседмично върло пиянство, така че донякъде ми е позната. Затуй побързай сега да ни запазиш места на кораба, събери каквото е останало от нещата ни и ми помогни да стигна до кораба, защото още не се доверявам на краката си. Усещам ги като чужди, не ме слушат и отказват да се движат един подир друг.

Преди още да се беше завтекъл радостно, добавих:

— Всичко това ще стане при условие, че никога няма да споменаваш пред мен името Минея, което съм забравил и изличил от паметта си, все едно, че никога не е съществувало. Не ти искам никакви клетви или обещания, защото те са като бръмчене на муха, но те уверявам, че ако това име се изплъзне дори веднъж от устата ти, ще те продам в каменните мелници или медните рудници, ще издам, че си избягал роб, и ще ти отрежат носа и ушите. Хубаво го запомни, Каптах, защото никога не съм ти говорил по-сериозно!