Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Ти, който си египтянин, кажи, не е ли несправедливо Египет да ни облага с данъци, да извлича от нас полза и като пиявица да смуче от сиромашията ни? Наличието на египетски гарнизон в нашия град също ни оскърбява, защото ние сами умеем да поддържаме реда и да се браним от враговете си, стига да ни се даде възможност. Не е редно, дето не ни се разрешава да възстановяваме стените и да поправяме кулите си, щом сами желаем и поемаме разходите за това. Собствените ни управници могат сами да ни управляват добре и уредно, без египтяните да се месят при коронясването на нашите князе и в правосъдието ни. Ваал ни е свидетел, че без египтяните щяхме да преуспяваме и да процъфтяваме, но те налитат върху нас като скакалци, а вашият фараон силом ни натрапва нов бог, с което ни лишава от благосклонността на собствените ни богове.

Нямах желание да се препирам с тях, ала все пак им отговарях:

— Срещу кого ще строите стени и кули, ако не срещу Египет? Наистина по времето на вашите прадеди градът ви може да е бил свободен между стените си, но сте проливали кръв и сте осиромашавали в безконечни войни със съседите си, които продължавате да мразите, а князете ви са безчинствували и не са пощадявали ни богат, ни беден. Сега египетските щитове и копия ви бранят от враговете ви, а египетският закон осигурява правда за богати и бедни.

Те обаче се разгорещяваха, очите им се зачервяваха, носовете им се разтреперваха и те се развикваха:

— Всички египетски закони са боклук, а египетските богове ни погнусяват! Ако нашите князе са вършели безчинства и неправда, което не вярваме, защото египтяните си го измислят, за да забравим свободата си, то те все пак са били наши собствени князе, а сърцето ни подсказва: по-добре неправда е свободна страна, отколкото правда в поробена.

— Не ви личи да сте роби — казвах им аз, — а напротив, дебелеете и се хвалите, че забогатявате от глупостта на египтяните. Ако бяхте свободни, щяхте да ограбвате корабите си, да крадете плодовете от дърветата си и да се страхувате за живота си, щом тръгнете към вътрешността на страната.

Не ме изслушваха, тръшваха подаръците си пред мен и си тръгваха с думите:

— Сърцето ти си остава египетско, макар че се обличаш като сириец. Всеки египтянин е потисник и безчестник и само мъртвият египтянин е добър.

Заради всичко това животът в Симира вече не ми харесваше. Започнах да изтеглям влоговете си и да се готвя за заминаване. И бездруго трябваше да се върна в Египет, понеже бях обещал да се срещна с Хоремхеб и да му разкажа какво съм видял по чуждите земи. Не бързах обаче да тръгна, защото странен трепет обземаше сърцето ми при мисълта, че отново щях да пия вода от Нил. Така времето минаваше, а и настроението в града се успокои, след като една заран във водите на пристанището бе намерен един египетски войник с прерязано гърло. Хората ужасно се изплашиха, заключиха се по домовете си и градът се усмири. Но властите от колонията не успяха да издирят убиеца и нищо не се случи, така че гражданите отключиха вратите си, станаха още по-дръзки в приказките си и вече не сторваха път на египтяните по улиците, а египтяните трябваше да се отдръпват и да ходят въоръжени.

Една вечер, завръщайки се от храма на Ищар, където ходех сегиз-тогиз подобно на зажаднелия, който утолява жаждата си, без да гледа от какъв кладенец пие, насреща ми в тъмното покрай зида се зададоха неколцина мъже.

— Тоя май че е египтянин — рекоха те. — Ще търпим ли един обрязан да спи с девиците ни и да позори нашия храм?

— Вашите девици, които по-редно би било да се наричат със съвсем друго име — казах аз, — не гледат външността и народността на мъжа, ами отмерват любовта си според златото в кесията му. Затуй не ги упреквам, а сам отивам при тях и занапред пак ще го върша, щом ми се прииска.

Тогава те заметнаха лицата си, нахвърлиха се върху мен, събориха ме на земята и заудряха главата ми е зида, та си рекох: край. Но когато почнаха да ме обират и съблякоха дрехите ми, за да хвърлят тялото ми в пристанището, един от тях се вгледа в лицето ми и запита:

— Това да не би да е Синухе, египетският лекар и приятел на цар Азиру?

Казах, че съм Синухе, че ще ги убия и ще хвърля труповете им за храна на кучетата, защото главата така ме болеше и толкова се бях разлютил, че не се сещах да се страхувам. Тогава те ме пуснаха, върнаха ми дрехите и избягаха, криейки лицата си. Изобщо не разбрах защо постъпиха така — нямаха причина да се боят от заканата ми, след като бях безпомощен в ръцете им.

2