Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

След няколко дни обаче пред къщата ми спря ездач. Възседнал кон, той представляваше странна гледка, защото египтянинът никога не се качва на кон, сириецът — рядко и само дивите разбойници от пустинята яздят коне. Конят впрочем е високо и буйно животно, рита и хапе, щом се опиташ да го яхнеш, и хвърля ездача си за разлика от магарето, което се примирява с всичко. Впрегнатият кон също е страшилище и с него могат да се оправят само обучени войници, които пъхат пръстите си в ноздрите му и така го усмиряват. Всеки случай пред къщата ми спря ездач, възседнал запенен кон, който пръхтеше ужасно и от устата му течеше кръв. По облеклото на ездача личеше, че идва от овчите планини, а лицето му издаваше голяма тревога. Втурна се при мен толкова забързано, че едва успя да ми се поклони и да допре ръка до челото си за поздрав, преди да извика възбудено:

— Лекарю Синухе, нареди да приготвят паланкина ти и ме последвай незабавно! Идвам от страната на аморитите като пратеник на цар Азиру. Синът му е болен, никой не знае какво му е, а царят вилнее като лъв в пустинята и троши крайниците на всеки, който го доближи. Затуй вземай лекарското си сандъче и ме следвай бързо, иначе ще ти отрежа главата и ще я подритвам по улицата!

— Царят ти едва ли ще има полза от моята глава, защото без ръце тя не може да лекува никого — отвърнах аз. — Но ще ти простя за невъздържаните думи и ще те последвам. Не заради заканата ти, от която не се плаша, а защото цар Азиру е мой приятел и искам да му помогна.

Накарах Каптах да намери паланкин и последвах пратеника с радост в сърцето, понеже бях толкова самотен, че ми беше драго да срещна дори Азиру, чиито зъби някога бях позлатил. Но радостта ми се изпари, когато, достигайки един планински проход, ме натовариха със сандъчето на бойна колесница, теглена от буйни коне, и запрепускахме през камънаци и планини. Имах чувството, че костите ми ще се изпотрошат, и запищях от страх. Моят придружвач беше изостанал далеч назад, яхнал изтощения си кон, и аз му пожелавах да си счупи главата.

Отвъд планината ме прехвърлиха заедно със сандъчето ми в друга бойна колесница, запрегната с отпочинали коне. Вече не знаех къде ми е главата и къде са ми краката, можех единствено да викам на водачите: „Негодници, говеда, мърши!“ и да ги удрям с юмруци по гърба, щом пътят станеше по-равен и се осмелях да вдигна ръце от стените на колесницата. Ала те нехаеха за мен, дърпаха поводите и плющяха с камшика, а колесницата подскачаше по камъните и очаквах колелата й да се откачат.

По този начин пътуването ни до страната на аморитите не трая дълго — още преди залез-слънце пристигнахме в един град, опасан от високи, издигнати наскоро стени. По тях пристъпваха воини с щитове, но портите бяха отворени заради нас и ние влетяхме в града сред рев на магарета, писък на жени и крясък на деца, преобръщайки кошове с плодове и прегазвайки безброй гърнета, защото водачите не гледаха през къде карат. Когато ме смъкнаха от колесницата, не можех да ходя и залитах като пиян, поради което водачите ме хванаха под мишниците и ме повлякоха в жилището на Азиру, а след мен подтичваха роби с лекарското ми сандъче. Тъкмо стигнахме преддверието, което беше претъпкано с щитове и метални нагръдници, с пера и лъвски опашки по остриетата на копията, и насреща ни се спусна Азиру, ревнал като ранен слон. Беше си раздрал дрехите, по главата му имаше пепел и с нокти бе разранил лицето си.

— Къде се забавихте, разбойници такива, мърши, охлюви! — кресна той, подръпна нервно къдравата си брада и златните нишки, с които беше пристегната, заблестяха като светкавици. С пестници заудря водачите, които ме подкрепяха, и зарева като див звяр: — Къде се шляхте, жалки слуги? Синът ми умира!

— Много коне уморихме — заоправдаваха се водачите — и препускахме през планините по-бързо от птици. Най-голяма заслуга за това има лекарят, когото доведохме. Той гореше от нетърпение да пристигне и да излекува сина ти, насърчаваше ни с викове, когато изпитвахме умора, и ни удряше с юмруци по гърба, щом се движехме по-бавно. Не сме очаквали такова нещо от египтянин и никога не сме изминавали пътя от Симира дотук за толкова кратко време.

Азиру горещо ме прегърна, заплака и каза:

— Излекувай сина ми, Синухе, излекувай го и всичко мое ще ти принадлежи!

— Нека първо да го видя, за да знам дали ще мога да му помогна — рекох аз.