Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Трудно ми е да опиша как изглеждаше божият дом. Напомняше хълм, обрасъл с трева и цветя и прилепнал към планината. Огромни медни порти закриваха входа му, а пред тях имаше малък храм, където се извършваше обредът и живееше стражата на божия дом. Надвечер шествието пристигна там, приятелите на Минея слязоха от паланкините и се разположиха по моравата наоколо, ядоха, пиха и се задяваха, забравяйки страхопочитанието, обзело ги на идване, защото критяните бързо се разсейват. С падането на мрака те запалиха факли, разлудуваха се из храстите и в тъмното се дочуваха женски кикот и мъжки смях, докато Минея седеше сама в храма и никой не биваше да се доближава до нея.

Наблюдавах я как седи там в златна одежда като богиня и с висока златна шапка. Опитваше се да ми се усмихва отдалеко, ала в усмивката и не личеше никаква радост. Когато изгря луната, снеха златната наметка и накитите и й я загърнаха с прозирна дреха, а косата й пристегнаха със сребърна мрежичка. Сетне стражите дръпнаха резетата на медните порти и те с глух тътен се разтвориха, като за отместването на двете им крила бяха нужни десет души. Зад тях зейна мрак, никой вече не продумваше и настъпи гробна тишина. Минотавър препаса златен колан, окачи си меч, надяна златната глава на бик и повече не приличаше на човек. Подадоха на Минея горяща факла, тя я понесе и последва Минотавър в тъмната пещера. Светлината на факлата постепенно избледня и те изчезнаха. Тътнещите медни порти отново се затвориха, пред тях бутнаха огромните резета, помествани от няколко яки мъже, и Минея вече я нямаше.

Докато ставаше това, ме обзе неописуемо отчаяние, сърцето ми приличаше на отворена рана, от която кръвта ми изтичаше, силите ме напуснаха, аз паднах на колене и зарих лице в земята. Защото в този миг осъзнах, че никога нямаше да видя Минея въпреки обещанието й да се завърне от божия дом, да ме последва и да заживее с мен. Бях сигурен, че нямаше да се завърне, но откъде го знаех — това не мога да кажа. Дотогава се съмнявах и вярвах, боях се и се надявах, въобразявах си, че критският бог се различава от всички останали богове и щеше да пусне Минея заради силната й любов към мен. Но вече не се надявах, лежах с лице към земята, а до мене Каптах седеше и се вайкаше, поклащайки глава. Знатните и богатите критяни палеха факли, търчаха с тях наоколо, играеха сложни танци и пееха песни, чиито думи не разбирах. След затварянето на медните порти те изпаднаха в голяма възбуда, танцуваха необуздано, скачаха до изнемога и виковете им отекваха в ушите ми като гарванов грак от стените.

Подир някое време Каптах престана да се вайка и рече:

— Станалото не можем да го променим, а никой не знае какво ще се случи утре. Затуй, господарю, нека хапнем и пийнем, та да подкрепим силите си. Донесъл съм вино и разни вкусни ястия, след като чух, че такъв бил тукашният обичай при подобни случаи. Мога да ти кажа също, че сълзите никого не засищат. На измършавелия му идват лоши мисли в главата, докато ситият се спогажда с целия свят. Щом се натъгувам, аз винаги огладнявам и ако ми позволиш, ще хапна и ще пийна.

Той изтри сълзите си, яде и пи доста лакомо, докато аз не можех да се докосна до храната, а виното ми горчеше като тиня. Продължих да лежа ничком, но веднага вдигнах глава, когато Каптах каза:

— Ако не ме лъже окото, а това не ми се вярва, защото още не съм изпил наполовина виното, от което нещата започват да ми се привиждат двойни, рогатата глава се е върнала от планината. Не разбирам само как е излязъл оттам, след като никой не е отварял медните порти.

Говореше истината, защото Минотавър действително се бе завърнал от божия дом и златната му глава проблясваше страховито на лунната светлина, когато редом с останалите играеше празничния танц и потропваше ту с единия, ту с другия си крак. Съзирайки го, не можах да се удържа, скочих, втурнах се към него, хванах го за ръката и запитах:

— Къде е Минея?

Той тръсна ръката ми и поклати глава, ала след като не се оттеглих, откри лицето си и неприязнено каза:

— Светотатство е да се пречи на тържествения обред, но ти, като чужденец, сигурно не го знаеш и затова ще ти простя, ако повече не ме безпокоиш.

— Къде е Минея? — не преставах да питам аз, докато най-сетне не ми, отговори:

— Оставих я в мрака на божия дом, както се полага, и се завърнах да участвувам в празничния танц в чест на нашия бог. А ти какво още искаш от Минея, нали получи наградата си, загдето я доведе?

— Как успя да излезеш, без тя да се върне? — запитах аз и пристъпих към него, но той ме блъсна и танцуващите ни разделиха.

Каптах ме хвана за ръката и насила ме издърпа настрана. Това беше разумно, защото иначе не знам какво щеше да се случи.