Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Никой не знае какво ще се случи утре и не мога да повярвам, че ще се върнеш оттам, откъдето още никой не се е завръщал. Може би от божествените извори в златните покои на бога на морето ще пиеш вечен живот, ще забравиш всичко земно и мен дори. И все пак то е невероятно, защото всичко това са приказки, а онова, което досега съм видял от боговете в толкова страни, с нищо не ме кара да вярвам на приказките. Затуй запомни, че ако не се върнеш в определения срок, ще дойда в божия дом и ще те изведа оттам. Ще те изведа даже ако сама вече не желаеш да се върнеш. Ще го сторя, Минея, пък ако ще това да бъде последното ми дело на земята!

Тя уплашено сложи, ръка на устата ми, озърна се и каза:

— Тихо! Такива неща не бива да се казват гласно, нито дори да се помислят. Божият дом е тъмна пещера и никой външен не може да се оправи в нея. Непосветеният, попаднал там, загива от ужасна смърт. Ти изобщо не можеш да проникнеш вътре, защото божият дом е затворен с медни порти, и това ме радва, като знам, че в безумието си би могъл да го сториш и да тръгнеш към гибел. Повярвай ми, че ще се върна по собствена воля. Моят бог не може да бъде толкова зъл, че да не ми позволи да се завърна при теб, щом го искам. Той е великолепен бог, който брани могъществото на Крит и желае доброто на всички. Затова маслинените дръвчета цъфтят, зърното по нивите узрява и корабите плуват от едно пристанище към друго. Той изпраща попътни ветрове и насочва корабите при мъгла, за да не сполети беда ония, които са под негова закрила. Защо тогава на мен ще желае зло?

От дете беше расла в сянката на своя бог и очите и бяха ослепели, но аз не можех да я накарам да прогледне, макар с игла да бях изцерявал слепи и да бях възвръщал зрението им. Обзет от безсилие, аз я притиснах в прегръдките си, целунах я и погалих крайниците й, които бяха гладки като стъкло, и в обятията ми тя беше като извор за странника в пустинята. Не се противопостави, а сведе лице, затресе се и по врата ми потекоха горещите й сълзи.

— Приятелю Синухе — промълви тя, — щом се съмняваш в завръщането ми, не искам повече да ти отказвам нищо. Стори ми каквото желаеш, стига да ти достави радост, пък ако ще заради него да умра. В прегръдките ти не ме е страх от смъртта, а всичко останало е нищожно в сравнение с това, че моят бог ще ме отдели от теб.

— А на теб ще ти достави ли радост? — запитах я аз.

— Не знам — отвърна тя нерешително. — Знам само, че тялото ми е неспокойно и неутешимо, щом не съм при теб. Знам само, че когато ме докосваш, очите ми се замъгляват и коленете ми се разтреперват. По-рано се ненавиждах заради това и се боях от ласката ти, защото у мен всичко беше ясно и нищо не помрачаваше радостта ми, бях горда с умението си, с ловкостта на тялото си и със своята непорочност. Сега знам, че ласката ти е приятна, макар че може да ми причини болка, ала не съм сигурна дали ще бъда радостна, ако ми сториш каквото желаеш, или може би ще бъда тъжна. Но ако на теб ще ти достави радост, не се колебай, тъй като твоята радост ще бъде и моя радост, а аз не искам нищо повече, освен да те ощастливя.

Тогава я освободих от обятията си, погалих я по косата, очите и шията и казах:

— Достатъчно ми е, че дойде при мен такава, каквато беше по време на странствуванията ни по вавилонските пътища. Дай ми златната лента от косата си, тя ми стига и нищо друго не искам от теб.

Тя ме погледна недоверчиво, опипа бедрата си и рече:

— Може би ме намираш твърде мършава, смяташ, че тялото ми няма да ти достави удоволствие, и сигурно предпочиташ някоя по-лекомислена жена. Но ако искаш, ще се опитам да бъда възможно по-лекомислена и да върша всичка според желанието ти, за да не се разочароваш, защото ми се иска да ти създам колкото се може повече радост.

Усмихвайки се, погалих гладките й рамене и казах:

— Минея, за очите ми няма по-красива жена от теб и никоя не би ми доставила по-голяма наслада. Но аз не те искам само за собствено удоволствие, щом ти се тревожиш за твоя бог и няма да изпиташ радост. Знам обаче нещо, което можем да сторим и което ще достави радост на двама ни. Според обичая на моята страна ще вземем едно гърне и заедно ще го строшим. Така, без да те обладавам, ще станем мъж и жена, макар че няма да присъствуват жреци, които да впишат имената ни в книгата на храма. Нека Каптах ни донесе гърне, за да го сторим.

Очите й се разшириха и засияха, тя плесна с ръце и радостно се засмя. Затова тръгнах да повикам Каптах, ала той седеше на пода пред вратата ми, плачеше горчиво, бършеше мокрото си лице с ръце и като ме видя, захълца с глас.

— Какво има, Каптах? — запитах аз. — Защо плачеш?

— Господарю, сърцето ми е меко и не можех да не заплача, слушайки целия ти разговор с това недохранено момиче, защото никога не бях чувал такива покъртителни неща — отговори Каптах без свян.

Доядя ме и го сритах.

— Искаш да кажеш, че си ни подслушвал пред вратата и си чул всичко, което говорехме?