Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

На другия ден с номера на Минея получих хубаво място сред зрителите пред арената. Каменните пейки се издигаха постепенно, така че всяка беше по-нависоко от предната и всички виждаха биковете безупречно. Изненадах се и се възхитих на това умно разположение, което не бях виждал никъде другаде. В Египет за тържествените шествия на боговете и за представленията се поставят високи площадки, та всеки да вижда боговете, жреците и танцьорите.

На арената пускаха биковете един по един и всеки от танцьорите поред изпълняваше програмата си. Тя беше сложна, изискваше умение и се състоеше от множество упражнения, които трябваше да се изпълняват безпогрешно и в определена последователност. Най-трудни бяха скоковете през рогата на бика, премятането във въздуха и заставането на гърба на бягащия бик. Дори най-ловките не успяваха да извършат всичко това без грешка, защото то много зависеше и от самия бик — как бягаше, как спираше и повдигаше врата си. Знатните и богатите критяни правеха облози за различни номера и за любимците си, но аз, след като видях доста изпълнения, не можах да проумея прекалената им разпаленост, защото биковете ми се струваха еднообразни, а при изпълненията не намирах никаква разлика и всичките ми изглеждаха еднакви.

Минея също танцува и аз неспокойно я гледах, докато дивният й танц и грациозното и тяло ме омаяха, забравих опасността, на която се излагаше, и възторжено я аплодирах заедно с другите. Там и девойките, и младежите танцуваха голи, защото играта им беше толкова коварна, че и най-незначителната дреха би могла да затрудни движенията и да застраши живота им. С лъщящото си от масло тяло Минея ми се стори най-хубавата сред тях, обаче трябва да призная, че имаше и други доста красиви девойки, които пожънаха голям успех. И все пак аз виждах само Минея. Поради дългото си отсъствие тя не беше съвсем подготвена и не спечели нито един венец. Старият й покровител, който бе заложил на нея, много се разочарова и се нервира, но сетне забрави загубеното сребро и отиде в обора да си избере други бикове и номера. Като покровител на Минея, имаше това право.

Когато след състезанията се видях с Минея в дома на биковете, тя се озърна и хладно ми каза:

— Синухе, повече не мога да се срещам с теб, тъй като приятелите ми ме поканиха на гости, пък и трябва да се подготвя за бога. Нали вдругиден вечерта ще има пълнолуние. Ето защо вероятно няма да се видим, преди да тръгна за божия дом. Ако желаеш, тогава можеш да ме съпроводиш дотам заедно с останалите ми приятели.

— Нека бъде както ти искаш — съгласих се аз. — В Крит несъмнено има какво да се види, а нравите на тази страна и женското облекло са ми много забавни. Докато седях на мястото, носещо твоя номер, няколко от приятелките ти ме поканиха у дома си. Имаха приятна външност и гърди, макар че бяха по-пълни и по-лекомислени от теб.

Тогава очите й засвятваха, тя невъздържано ме дръпна за ръката и задъхано каза:

— Да не си посмял да се развличаш с приятелките ми, когато не съм с теб! Изчакай поне докато тръгна, Синухе. Дори да съм прекалено мършава, за което никога не съм се замисляла, можеш да го направиш в името на нашето приятелство, щом те моля.

— Казах го само на шега — рекох аз. — Нямам никакво намерение да нарушавам спокойствието ти, защото ти естествено имаш доста работа, преди да влезеш в божия дом. Ще се прибера в странноприемницата и ще лекувам болни. На пристанището има много хора, които се нуждаят от моето умение.

Тръгнах си, но дълго след това все още усещах миризмата на бикове. Никога не ще забравя зловонието на критския дом на биковете, а видя ли стадо такива животни и доловя ли миризмата им, поболявам се, не мога да се храня и сърцето ме заболява. И така, след раздялата ни аз се прибрах в странноприемницата, лекувах болни и облекчавах страданията им, докато се мръкна и светлините на пристанищните публични домове светнаха. През стени и зидове чувах музика, смях и всички звуци на човешкото безгрижие. Защото критските роби и слуги бяха усвоили безгрижието на своите господари и всеки живееше така, като че ли не го чакаше смърт и на света нямаше болка, скръб и печал.

Седях в тъмната стая, а Каптах вече ми бе приготвил постелята за спане. Не ми трябваше лампа и седях на тъмно. Луната изгря — голяма и светла, макар не съвсем пълна. Ненавиждах я, защото щеше да ме раздели с единствената, която през живота си бях чувствувал като своя сестрица. Ненавиждах и себе си, защото бях страхлив и малодушен и не знаех какво искам. Тогава вратата се отвори и Минея влезе, поглеждайки предпазливо след себе си. Беше облечена не по критски, а носеше същата проста дреха, с която бе танцувала пред знатни и нископоставени в много страни. Косата си беше пристегнала със златна лента.

— Минея! — извиках аз изненадано — Какво търсиш тук, когато трябва да се подготвяш за твоя бог?