Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Ето защо Хоремхеб съвсем правилно се догаждаше, че неговият сокол го закриля. Спомняйки си за горящия храст, който някога бе видял в Синайската планина, той изпрати нареждане до копиеносците и стрелците си да се придвижат в ускорен ход по един подготвен от хетите път през пустинята, покрай който в хиляди глинени делви и гърнета имаше достатъчно вода за многобройна пехота. Той възнамеряваше да воюва в пустинята, въпреки че тя бе пригодна за водене на битки с колесници, в които именно се криеше силата на хетите. Струва ми се обаче, че друг изход нямаше, защото, след като се изплъзнаха от ръцете на разярените хети и се оттеглиха в пустинята, той, екипажите на бойните колесници и конете бяха толкова отпаднали, че едва ли можеха да се доберат живи до Долната земя. Хоремхеб не искаше да зареже храбрите си дръгливци сами в пустинята и реши да остане при тях. Затуй повика цялата си войска в пустинята — нещо, което никога не е било предприемано. Когато великите фараони воювали в Нахарина през есента, те превозвали войската си с кораби до сирийските градове и едва оттам продължавали по суша. Но по ония времена Сирия била подвластна на Египет, докато Хоремхеб владееше само Газа и му липсваше превъзходство по море.

Всичко описано дотук за първия поход на Хоремхеб срещу хетите узнах от него, от разказите на воините му и от легендите, които се разказваха отпосле. Лично аз не бях там — ако го бях последвал, сигурно нямаше да съм жив и да описвам тези неща. Само най-силните и най-издръжливите тръгнаха с него. Мен ме остави в Долната земя да придружавам пехотата, като ми каза, че по време на този поход нямало да се стигне до превързване и лекуване на рани. Ако някой паднел от колесницата или бъдел ранен, ще оставал да лежи, където паднел, и сам ще избирал дали да си пререже гърлото, или да разчита на милосърдието на хетите. Смяташе, че по този начин ранените щели да имат за какво да размислят, докато лежат окървавени на земята, за тях времето нямало да тече мудно, нямало да изпитват болка, нито да очакват превръзки и мехлеми за раните си. Както узнах, немалко воини, паднали от колесниците, прибягвали до ножа, но някои се предавали на хетите, които ги одирали, за да могат в часове на отмора да приготвят от кожата им разнообразни кесии и извезани торбички, в чиято направа били изкусни майстори.

Не мога да кажа доколко всичко това е истина, защото самият Хоремхеб охотно се хвалеше, а още повече се хвалеха бойците от колесниците. Имам предвид малцината, които преживяха войната и разправяха невероятни истории. Още по-наивни бяха легендите, та даже не ми се разказва как според тях Хоремхеб летял пред колесниците си в образа на сокол и плашел хетските коне. За пясъчния и огнения ураган вече споменах, ала го сторих, за да поясня откъде бе тръгнала тази легенда. Всеки случай с този стремителен набег той сложи ръка върху водохранилищата в пустинята, където хетите в течение на дълго време бяха струпали с мъка и големи разходи стотици хиляди делви и гърнета с вода. Освен туй беше облекчил обсадата на Газа и окуражил защитниците й, призовавайки ги чрез задружния рев на хората си пред стените на града: „Задръжте Газа! Задръжте Газа за благото на Египет!“

Иначе плячката от този поход беше незначителна. воините, които следваха Хоремхеб в колесниците, не забогатяха, защото гърнетата си остават гърнета, щом се изпразнят, макар водата в пустинята понякога да има стойността на злато. Ония, които въпреки забраната му слезли от колесниците, алчни да разграбят хетския стан край Газа, ги стигнала жестока смърт. Главите им, озъбени към високите стени на Газа, останали да стърчат на колове, а кожата им, натъпкана с тръстика, била превърната в тюфлеци и възглавници за шатрите на хетските командири.

Като лекар и човек, който не е воин, явно не мога да оценя напълно значението на този поход. Може би той наистина бе спасителен за Египет, както твърдеше Хоремхеб, и чрез него придружаващите го воини придобиха вековечна слава. Но от славата те не можеха да си скроят дрехи, нито пък да си построят къщи или да си купят градини и земя, за да подсигурят старините си. Струва ми се дори, че ако имаха избор, повечето от тях наместо слава щяха да предпочетат шепа сребро. С една дума, недоволството им от мизерната плячка беше голямо.