Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Изнурените бойци от колесниците на Хоремхеб се вдигаха от скалните падини и от платнищата си и накуцвайки, се примъкваха при тях, за да им покажат раните си и да се поперчат с подвизите си. Нямаше воин, който дори на умиране да не се вдигнеше, за да може с разказите за подвизите си да окуражи копачите, копиеносците и стрелците и да събуди завистта им. Сутринта, когато видели хетите да се задават като ураган откъм пустинята, те не се съмнявали в края си, ала пристигането на пехотата им беше вдъхнало смелост, защото далеч по-приятно е да се умира вкупом, отколкото поотделно. От потеглилите на колесници две хиляди и петстотин бойци бяха останали петстотин годни за воюване, а конете им се препъваха от изтощение и бяха провесили глава до пясъка.

В течение на деня по-голямата част от войската в безконечни колони пристигна в стана на Хоремхеб. Всеки новодошъл отиваше да копае ровове и да строи препятствия, за да се прегради пътят на хетските колесници към пустинята. Хоремхеб изпрати нареждане до закъсняващите и уморени от прехода дружини, че през нощта всички трябва да се доберат до укрепения стан и че след разсъмване останалите в пустинята ще умрат от жестока смърт, ако на хетските колесници се удаде да проникнат през проходите. Никой не пресмяташе колко са пристигащите, нито пък Хоремхеб караше да ги преброяват, защото сведенията за тяхната численост вече бяха безполезни, а в сравнение с цялостната военна мощ на хетите броят им така или иначе беше незначителен.

Като виждаха своята многочисленост сред безлюдната пустиня, египтяните все пак придобиваха кураж и слепешката се осланяха на Хоремхеб, вярвайки, че той ще победи хетите и ще ги избави от ръцете им. Но докато строяха препятствия, докато опъваха ниско над пясъка тръстикови въжета между стълбовете и търкаляха канари, те виждаха задаващите се хетски колесници, обвити в облаци прах, и чуваха бойния вик на хетите. Тогава студени тръпки ги побиваха, те се озъртаха и изпитваха ужасен страх от бойните колесници с прикачени към тях остри коси.

Обаче нощта започна да се спуска и хетите явно нямаха желание да нападат, без да познават местността пред себе си и числеността на Хоремхебовата войска. Затуй те се разположиха в пустинята, пуснаха конете си да пасат трънливите храсти и напалиха огньове, така че в мрака пустинята бе осеяна от светлинки, догдето погледът стигаше. Но с леки колесници техните съгледвачи цяла нощ препускаха до препятствията, убиваха стражите и влизаха в схватки по протежение на линията, която Хоремхеб бе разпрострял дълбоко в пустинята. В двата й края, където още не бяха издигнати препятствия, разбойниците и четниците от пустинята издебваха хетите в тъмното, сваляха ги с примка и пленяваха колесниците заедно с конете им, така че много съгледвачи, отдалечили се от пътя, който хетите бяха прокарали, не се завърнаха в стана си.

Така или иначе, в нощта ечаха предсмъртни викове, грохот на колесници, свистене на стрели и трясък на оръжия. Непривикналите към битки войници трепереха от страх и не смееха да заспят, но Хоремхеб ги успокояваше:

— Спете кротко, мои блатни плъхове, спете да си отпочинете и намажете разранените си ходила с масло. Аз ще бдя над съня ви и ще ви закрилям.

Аз обаче не легнах да спя — цяла нощ обикалях стана и превързвах раните на бойците от колесниците, а Хоремхеб ме насърчаваше:

— Лекувай ги с цялото си умение, Синухе, защото по-храбри воини светът още не е виждал. Всеки от тях чини колкото сто, че дори и колкото хиляда копачи на тиня. Лекувай ги, защото си ги обичам тия мои дръгливци. Те умеят да обуздават коне и да държат поводите, а пък аз нямам обучени хора, с които да ги заместя. Оттук нататък всеки сам едва в битката ще трябва да се учи как се управляват коне и колесници. Затуй ще ти дам по дебен злато за всеки, когото излекуваш и направиш боеспособен.

Въпреки че бях седял в паланкина си, трудният поход през пустинята ме бе изнервил, гърлото ми беше пресъхнало от тръпчивия прах и ме влудяваше мисълта, че заради глупавото упорство на Хоремхеб трябваше да загина от хетска ръка, макар смъртта да не ме плашеше. Затуй му казах троснато: