Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Ако бях участвувал лично в похода, вероятно щях да го преценявам по-иначе, защото в бясното препускане, в громола на колесниците и в победата несъмнено има нещо опияняващо, което замайва воина по-силно от виното и го кара да забрави страданията. Но от паланкина си аз можах да видя само следите от този поход, когато в жегата, задуха и тръпчивия прах на пустинята се присъединих към ускорения преход на пехотата по стъпките на Хоремхеб. Тук-таме се виждаше трупът на паднал от колесница и строшил главата си войник, чиито почернели меса лешоядите разръфваха. Виждаха се изсъхващи тела на умрели коне, строшени гърнета с изтекла в пясъка вода и трупове на хетски стражи, които след отминаването на Хоремхеб разбойниците и четниците от пустинята бяха обрали, обезобразили и набучили на колове около водохранилищата, за да напомнят за победата. Тази е причината, загдето мога да разказвам не толкова за вековечната слава и опиянението от победите, колкото за страданията и смъртта.

Две седмици пътувахме и се чувствувахме извънредно изтощени, макар че хетите се бяха погрижили привечер след всеки преход да имаме предостатъчно вода. Най-сетне над планината в края на пустинята видяхме да се издига огнен стълб и разбрахме, че там Хоремхеб ни очакваше с бойните си колесници. Тази нощ се е запечатала в паметта ми, защото не можах да заспя. В далечината огненият стълб пламтеше през цялото време, от него се разнасяха искри и дим и от червеникавите му отблясъци звездите бледнееха. След знойния ден нощем в пустинята е студено, а босоногите войници, бродили дни наред през жулещия пясък и трънаците, стенат и викат насън, сякаш зли духове ги измъчват. Може би затуй народът вярва, че пустинята гъмжи от дяволи. Но сигналният огън на Хоремхеб ни караше да бързаме, така че още призори тръбите засвириха и походът продължи, макар че все повече мъже падаха, без да могат да се вдигнат, понеже не бяха привикнали към продължителните преходи с тежки товари. Отвред през пустинята към сигналния огън се стичаха групички окъсани, обгорели разбойници и четници. Те не се присъединяваха към нас, обаче с жадни очи оглеждаха облеклото, копията и волските ни коли. Имах чувството, че им се щеше да ни нападнат и ограбят по същия начин, както биха постъпили с хетите.

Но когато приближихме стана на Хоремхеб, на хоризонта забелязахме облаци прах: хетите бяха тръгнали да си възвърнат водохранилищата. Бойните колесници на техните съгледвачи препускаха през пустинята, прегазваха предните ни отреди и всяваха ужас сред пешаците, които не бяха свикнали да воюват срещу бойни колесници, пък и изобщо не бяха се били с копия и стрели. Сред войската ни настъпи объркване, от страх мнозина се разбягаха из пустинята и хетите ги намушкваха от колесниците си. За щастие от стана си Хоремхеб ни изпрати на помощ боеспособните си колесници и страхопочитанието на хетите пред неговите хора беше толкоз голямо, че те ни оставиха на мира и се оттеглиха. Възможно е обаче да са го сторили не от страхопочитание, а защото им е било заповядано само да разузнаят и да ни смутят, без да влизат в бой.

Всеки случай оттеглянето им предизвика голямо въодушевление сред нашата пехота, копиеносците заканително завикаха, а стрелците изсипаха нахалос сума стрели подир отдалечаващите се колесници. При все това скришом всички поглеждаха към хоризонта, където пушилката се вдигаше като стена, ала взаимно се окуражаваха, казвайки за Хоремхеб:

— Няма страшно, защото силната му десница ще ни закриля. Няма страшно, той като сокол ще връхлети върху хетите, ще им изкълве очите и ще ги ослепи.

Но ако се надяваха да си отпочинат в стана на Хоремхеб, те много се заблуждаваха. Не по-малко се заблуждаваха, ако очакваха, че той ще ги похвали за бързото придвижване и за ожулените им от пясъка ходила. Хоремхеб ни посрещна със зачервени от преумора очи и с разярено лице, плющейки със златния си камшик, по който имаше петна от кръв и прах.

— Къде се размотавате, гниди такива? — ревна той. — Къде се шляете, дяволски изчадия? Такъв срам ме обзема, като ви гледам, че ми се ще черепите ви още утре да побелеят сред пясъка. Влачите се като костенурки и така воните на пот и мръсотия, че трябва да си запушвам ноздрите. В същото време кръвта на най-добрите ми воини изтича от безбройните им рани и благородните ми коне издъхват. А сега се залавяйте да копаете, египтяни, залавяйте се да копаете, за да опазите живота си. Тази работа най ви подхожда, защото цял живот сте се ровили в тинята, когато с мръсните си пръсти не сте човъркали в носа и задника си!

Необучените египетски войници ни най-малко не се засегнаха от думите му, а напротив — изпаднаха във възторг, повтаряха ги със смях и всеки имаше чувството, че след страшната пустиня бе намерил убежище при Хоремхеб. Те забравиха ожулените си крака и пресъхналата си уста и под наставленията на Хоремхеб започнаха да копаят ровове, набиваха дървени стълбове между камъните, опъваха тръстикови въжета помежду им и свличаха огромни канари към планинския проход.