Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Войниците го слушаха в захлас, без да се сещат да се отпуснат от единия крак на другия, забравили дори за хетите. Трябва да призная, че аз започнах да нервнича, понеже хетските бойни колесници като далечни облаци прах вече се насочваха отвред към нашите заграждения. Но ми се струва, че Хоремхеб нарочно гледаше да минава времето, за да пренесе върху войниците собственото си спокойствие и да им спести тягостното очакване на нападението. Най-сетне от скалата си той хвърли поглед към пустинята, вдигна ръце и каза:

— Колесниците на нашите приятели хетите се задават, за което съм признателен на всички египетски богове. Амон наистина ги е заслепил да се осланят прекалено много на силата си, а той самият воюва на наша страна. Напред, блатни плъхове от Нил, нека всеки заеме посоченото му място и без заповед да не мърда оттам. А вие, скъпи мои дръгливци, тръгвайте подир тия охлюви и зайци, наглеждайте ги и ако стане нужда, скопявайте ги като овни, щом рекат да бягат. Бих могъл да ви кажа: Сражавайте се за египетските богове, сражавайте се за Черната земя, сражавайте се за жените и децата си! Но това са празни приказки, защото сигурно сте готови да плюете в лицето на жените си, стига да можете да побегнете и да спасите кожата си. Затуй ви казвам: Египетски блатни плъхове, сражавайте се за себе си, сражавайте се за собствения си живот и не отстъпвайте, защото за вас друго спасение няма! А сега търчете, момчета, търчете бързо, че иначе хетските колесници ще стигнат до препятствията преди вас и битката ще свърши, без дори да е почвала!

Той ги разпусна, войниците се втурнаха към местата си покрай препятствията и тичешком зареваха, но дали ревяха от въодушевление или от страх — това не мога да кажа, а не вярвам и те самите да са го знаели. Хоремхеб ги последва с небрежна крачка, аз обаче останах да седя на планинския склон, за да наблюдавам битката от безопасно разстояние, понеже бях лекар и моят живот беше драгоценен.

От равнината хетите изведоха колесниците си до подножието на хълмовете и спряха, за да се разгърнат в боен ред. Техните разноцветни стягове, блясъкът на крилатите слънца по колесниците, перата по главите на конете и пъстрите вълнени чулове, които предпазваха конските гърбове от стрелите, представляваха и пищна, и ужасяваща гледка. Хетите очевидно възнамеряваха да насочат цялата сила на удара си към откритата местност, през която до водохранилищата водеше пътят, преграден набързо от Хоремхеб със слаби препятствия. Те не смятаха да използуват тесните проходи между хълмовете отляво и отдясно, нито пък да се отклоняват твърде далеч в пустинята, където четниците и разбойниците охраняваха двата фланга на Хоремхеб. Отклоняха ли се твърде надалече в пустинята, пътят им до водохранилищата щеше да се удължи. И понеже им липсваха вода и зоб за конете, те разчитаха на силата и воинското си умение, на които досега нито един народ не бе устоявал. Колесниците им нападаха на групи от по шест, а десет шесторки образуваха отделен полк. Струва ми се, че срещу необучената войска на Хоремхеб те разполагаха с шестдесет полка, защото хетите са уреден народ и обичат прегледните числа. Но тежките колесници с по три коня и трима бойци съставляваха ядрото на бойната им линия и като ги гледах, не можех да проумея как войниците на Хоремхеб щяха да спрат пристъпа им — те като кораби се движеха бавно и тежко през пустинята и мачкаха всичко по пътя си.

Всеки случай хетите надуха тръбите, командирите вдигнаха стяговете и колесниците потеглиха, постепенно набирайки скорост. Но когато наближиха препятствията, аз с учудване забелязах, че измежду тях в неудържим галоп изскочиха невпрегнати коне. Върху гърба на всеки кон яздеше, уловил се здраво за гривата му, по един боец и с пети го удряше в хълбоците, за да ускори препускането. Не можех да разбера защо изпращаха запасните коне за колесниците си незащитени пред бойната линия, докато не видях, че бойците, увиснали на гърба на конете и държейки се за гривата, се протягаха и с ножове и брадви прерязваха тръстиковите въжета, опънати над земята между стълбовете, за да препъват впрегнатите в колесниците коне. Други коне се втурваха между препятствията, а ездачите им, без да влизат в схватка и без да се плашат от египетските копия и стрели, се изправяха на гърба им и мятаха копията си. Но ги мятаха не срещу египтяните, а ги забиваха в земята и те оставаха да стърчат, като в края на дръжките им се ветрееше пъстро байраче. Всичко това стана светкавично — за по-кратко време, отколкото го написах тук. Не можах да схвана замисъла им, защото, щом прерязаха въжетата за препъване и забиха копията, ездачите обърнаха конете си, понесоха се обратно в галоп, промъкнаха се между колесниците и се скриха зад тях. Пронизани от стрели, неколцина се бяха свлекли от гърба на коня, а и конете останаха да лежат на земята, ритайки бясно с копитата си и цвилейки неистово.