Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

След като разчистиха достатъчно широк път за тежките бойни колесници, хетите, които бяха останали живи, се качиха на колесниците си и препуснаха назад. Това доведе войниците на Хоремхеб във възторг, те се смятаха за победители и побързаха да намушкат с копията си конете, лежащи със счупени крака в рововете, и хетите, които след падането си от колесниците се опитваха да пропълзят зад камъните. Но Хоремхеб незабавно нареди да се надуят тръбите, накара войниците да върнат отместените канари на местата им и да забият в пясъка копия с наклонени срещу нашествениците остриета. Не му оставаше нищо друго, освен да изтегли войската си встрани от направените в препятствията пробиви, за да предотврати излишните загуби на хора. Иначе големите коси по тежките колесници щяха да повалят войниците му като зряла пшеница.

Това му се удаде в последния миг, защото не беше изтекла и най-малката водна мярка време, нито облаците прах в долината се бяха слегнали, когато тежките колесници на хетите — цветът и гордостта на тяхната войска, настъпиха с гръм и трясък и прегазиха всички препятствия. Теглеха ги едри, яки коне, с едни гърди по-високи от египетските. Главите им бяха защитени с метални маски, а хълбоците им — с дебели вълнени чулове. Тежките колела на колесниците с лекота избутваха даже големите каменни отломъци, те се насочиха право към облаците прах, а с мощните си гърди конете огъваха забитите копия и прекършваха дръжките им като сухи тръстики. С приближаването им отдолу се надигна голям вой. Като чух ужасните писъци на премазаните от колелата и съсечените от косите мъже, аз отново се изправих и се огледах, ала пред мен наникъде не се откриваше път да избягам.

От ехтящия облак прах в долината постепенно изплуваха тежките колесници на хетите. С пъстрите си чулове конете им, по чиито маски подобно на дълги бодили стърчаха бронзови рога, напредваха като приказни чудовища. Те с трясък се носеха в дълга редица и на мен ми се струваше, че никаква сила на света не беше в състояние да възпре устрема им. Пред тях не се виждаха никакви препятствия, нито пък египтяните преграждаха пътя им към водохранилищата в пустинята, защото по заповед на Хоремхеб египтяните се бяха изтеглили по склоновете на хълмовете от двете страни на долината. От колесниците си хетите нададоха силен вик, понесоха се напред и вдигнаха вихрушка от прах след себе си, от която нищо не виждах. Проснах се ничком на земята и горчиво заплаках за Египет, за беззащитната Долна земя и за всички ония, които заради прищевките и глупавата самонадеяност на Хоремхеб сега трябваше да умрат.

Хетите все пак не бяха заслепени от успеха си и спускаха спирачките на колесниците да порят земята. Имаха намерение отново да изпратят леките колесници да разузнаят местността, защото бяха предпазливи, опитни воини и държаха да са подсигурени срещу всяка изненада, въпреки че от египтяните не очакваха голяма находчивост и още не познаваха тяхната лукавост. Но веднъж започнал, набегът на тежките колесници трудно се спира, тъй като великанските коне напъват неудържимо да препускат и ако бъдат дръпнати твърде рязко, разкъсват поводите и повреждат колесницата. Затуй колесничарите имат копие с широко острие, с чиято помощ при крайна нужда прерязват сухожилията на конете, щом колесницата непременно трябва да спре.

Но този път според тях нямаше причина да прибягват към това. Те оставиха конете да напират в широка редица напред и нищо не ги тревожеше, докато земята под тях не хлътна внезапно и те не се озоваха с колесниците си в огромен ров, който копачите на тиня от Нил бяха издълбали и замаскирали с храсти и съчки. Този ров пресичаше долината от склон до склон, тежките колесници се сгромолясваха в него и десетки от тях се преобръщаха с колелата нагоре, преди изненаданите колесничари да успеят да възвият наляво или надясно по ръба му, при което редицата се разбърка. Щом дочух крясъците на хетите, аз вдигнах глава от земята и пред очите ми се откри ужасяваща картина, докато прахта отново обви всичко с покривката си.

Ако хетите бяха запазили самообладание и се примиряха с неуспеха си, щяха да спасят поне половината от колесниците си и да разгромят египтяните. Движейки се покрай рова, те имаха възможност да обърнат конете и през разрушените препятствия да препуснат обратно към пустинята. Но те не бяха свикнали да губят и в сърцето си не можеха да повярват, че са претърпели поражение, нито да признаят, че хетите могат да бъдат сломени. Дори през ум не им минаваше да отстъпят пред невъоръжените с колесници египетски пешаци и затуй насочиха конете си към полегатите склонове на хълмовете, за да ги спрат на високото. Сетне се обърнаха да огледат местността, слязоха от колесниците да видят как биха могли да преодолеят рова и да спасят попадналите в него свои другари и изчакваха облаците прах да се слегнат, за да нанесат на египтяните следващия удар.