Читаем Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.)) полностью

— Нека коленете ви не се разтреперват, скъпи мои дръгливци! Малцина от хабирите са боеспособни. Това, дето го виждате, е добитък, жени и деца, които до довечера ще бъдат ваша плячка. В гърнетата им вече ви очаква топла храна. Напънете се, та да похапнем, преди още да се е смрачило, защото съм изгладнял като крокодил.

Но хабирските орди прииждаха страшни и по-многобройни от нас, остриетата на копията им святкаха и на мен войната ми се отщя. Редиците на копиеносците се огънаха. И те като мен поглеждаха назад, ала старшините с ругатни размахаха камшици, пък и войниците явно се чувствуваха доста изморени и гладни, за да могат да го ударят на бяг. Редиците им отново се стегнаха, а стрелците почнаха нервно да подръпват тетивата на лъковете си в очакване да бъде даден сигнал.

Когато наближиха достатъчно, хабирите нададоха бойния си вик — такъв ужасен рев, че кръвта ми се смрази и краката ми се разтрепериха. В същото време те се втурнаха насреща ни и почнаха да ни обстрелват със стрели, които като бръмчащи мухи засъскаха в ушите ми. Никога в живота си не бях чувал по-дразнещ звук от това свистене. Но бързо възвърнах куража си, забелязвайки, че стрелите прелитаха над нас или пък се отбиваха от щитовете, без да причиняват големи щети. Тогава Хоремхеб ревна:

— След мен, дръгливци!

Водачът на колесницата му подгони конете, другите колесници го последваха, копиеносците се втурнаха след тях, а стрелците заизпращаха залпове от стрели. В този миг от всички гърла се разнесе вик — още по-страшен от рева на хабирите, защото всеки викаше за живота си и за да потисне страха. Забелязах, че и аз викам с цяло гърло, и усетих голямо облекчение.

Колесниците със страхотен трясък се врязаха в настъпващата хабирска орда, а най-отпред, над облаците прах и гората от копия, лъщеше шлемът на Хоремхеб с щраусовото перо. Зад колесницата търчаха копиеносците, следвайки лъвските опашки и соколите, докато стрелците се разгръщаха в равнината и отмерено обсипваха със стрелите си обърканата хабирска сган. Оттук нататък настъпи пълен безпорядък, чуваха се само тропот, трясък, вой и предсмъртни викове. Свистенето на стрелите продължаваше, магарето ми се подплаши, побягна и се насочи право в най-голямата бъркотия. Заритах го и завиках панически, ала то не спираше. Хабирите се биеха ожесточено и безстрашно. Стъпкани от конете мъже със сетни сили забиваха копието си в ония, които ги прескачаха. Много египтяни загиваха, когато се навеждаха да отсекат и вземат като трофей ръката на повален враг. Миризмата на кръв стана по-силна от вонята на пот и войнишки тела, все по-големи ята гарвани кръжаха и се спускаха от небето.

Отведнъж обаче хабирите закрещяха пронизително и хукнаха да бягат, защото видяха, че другите колесници с обход през равнината бяха проникнали в стана им, преследваха жените и подплашваха отвлечените говеда. Те не можеха да понесат тази гледка, спуснаха се да спасяват жените и стана си и с това ускориха своята гибел — колесниците се насочиха срещу тях, разпръснаха ги, а за останалото се погрижиха копиеносците и стрелците на Хоремхеб. Когато слънцето залезе, полето беше покрито от трупове с отсечени ръце, станът гореше, залутани говеда мучаха.

Ала опиянени от победата, войниците продължаваха да пробождат с копията си всичко изпречило се пред тях, не пощадяваха дори противниците, които вече бяха захвърлили оръжието си, с боздугани убиваха деца и изпращаха стрели по обезумелите стада добитък, докато Хоремхеб не заповяда да надуят тръбите. Това отрезви командирите и старшините, с камшиците си те погнаха войниците и ги събраха. Но моето пощуряло магаре не спираше да тича из полето, омаломощеното ми тяло се друсаше като чувал на гърба му и вече не знаех жив ли съм още, или не. Войниците се заливаха от смях, подиграваха ме, докато най-сетне един от тях перна с дръжката на копието си магарето по муцуната. То се закова стъписано, наостри уши и аз успях да се свлека от гърба му. Оттогава войниците почнаха да ме наричат Сина на дивото магаре.

Пленниците бяха натъпкани в дървени заграждения, иззетите оръжия струпаха на купчини, а пастирите тръгнаха да събират разпръснатия добитък. Хабирите бяха толкова многочислени, че на голяма част от тях се удаде да спасят кожата си. Хоремхеб смяташе, че те цяла нощ щяха да бягат и дълго време нямаше да помислят да се върнат. При светлината на горящите сеновали и шатри пред него положиха сандъка с богинята. Той го отвори и извади Сехмет с лъвската глава, чиито дървени гърди гордо стърчаха, осветявани от огъня. Войниците възторжено я пръскаха с кръв от раните си и трупаха пред нея трофеите си — отсечени вражески ръце. Някои хвърляха по четири-пет ръце и грамадата пред нея растеше. Хоремхеб им раздаде огърлици и гривни, а най-храбрите удостои с чин старшина. Беше покрит с прах и кръв, от златния му камшик също се оцеждаше кръв, но очите му се усмихваха на войниците и той гальовно ги наричаше свои дръгливци и кръвници.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Живая вещь
Живая вещь

«Живая вещь» — это второй роман «Квартета Фредерики», считающегося, пожалуй, главным произведением кавалерственной дамы ордена Британской империи Антонии Сьюзен Байетт. Тетралогия писалась в течение четверти века, и сюжет ее также имеет четвертьвековой охват, причем первые два романа вышли еще до удостоенного Букеровской премии международного бестселлера «Обладать», а третий и четвертый — после. Итак, Фредерика Поттер начинает учиться в Кембридже, неистово жадная до знаний, до самостоятельной, взрослой жизни, до любви, — ровно в тот момент истории, когда традиционно изолированная Британия получает массированную прививку европейской культуры и начинает необратимо меняться. Пока ее старшая сестра Стефани жертвует учебой и научной карьерой ради семьи, а младший брат Маркус оправляется от нервного срыва, Фредерика, в противовес Моне и Малларме, настаивавшим на «счастье постепенного угадывания предмета», предпочитает называть вещи своими именами. И ни Фредерика, ни Стефани, ни Маркус не догадываются, какая в будущем их всех ждет трагедия…Впервые на русском!

Антония Сьюзен Байетт

Историческая проза / Историческая литература / Документальное
Полтава
Полтава

Это был бой, от которого зависело будущее нашего государства. Две славные армии сошлись в смертельной схватке, и гордо взвился над залитым кровью полем российский штандарт, знаменуя победу русского оружия. Это была ПОЛТАВА.Роман Станислава Венгловского посвящён событиям русско-шведской войны, увенчанной победой русского оружия мод Полтавой, где была разбита мощная армия прославленного шведского полководца — короля Карла XII. Яркая и выпуклая обрисовка характеров главных (Петра I, Мазепы, Карла XII) и второстепенных героев, малоизвестные исторические сведения и тщательно разработанная повествовательная интрига делают ромам не только содержательным, но и крайне увлекательным чтением.

Александр Сергеевич Пушкин , Г. А. В. Траугот , Георгий Петрович Шторм , Станислав Антонович Венгловский

Проза для детей / Поэзия / Классическая русская поэзия / Проза / Историческая проза / Стихи и поэзия