Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Нека коленете ви не се разтреперват, скъпи мои дръгливци! Малцина от хабирите са боеспособни. Това, дето го виждате, е добитък, жени и деца, които до довечера ще бъдат ваша плячка. В гърнетата им вече ви очаква топла храна. Напънете се, та да похапнем, преди още да се е смрачило, защото съм изгладнял като крокодил.

Но хабирските орди прииждаха страшни и по-многобройни от нас, остриетата на копията им святкаха и на мен войната ми се отщя. Редиците на копиеносците се огънаха. И те като мен поглеждаха назад, ала старшините с ругатни размахаха камшици, пък и войниците явно се чувствуваха доста изморени и гладни, за да могат да го ударят на бяг. Редиците им отново се стегнаха, а стрелците почнаха нервно да подръпват тетивата на лъковете си в очакване да бъде даден сигнал.

Когато наближиха достатъчно, хабирите нададоха бойния си вик — такъв ужасен рев, че кръвта ми се смрази и краката ми се разтрепериха. В същото време те се втурнаха насреща ни и почнаха да ни обстрелват със стрели, които като бръмчащи мухи засъскаха в ушите ми. Никога в живота си не бях чувал по-дразнещ звук от това свистене. Но бързо възвърнах куража си, забелязвайки, че стрелите прелитаха над нас или пък се отбиваха от щитовете, без да причиняват големи щети. Тогава Хоремхеб ревна:

— След мен, дръгливци!

Водачът на колесницата му подгони конете, другите колесници го последваха, копиеносците се втурнаха след тях, а стрелците заизпращаха залпове от стрели. В този миг от всички гърла се разнесе вик — още по-страшен от рева на хабирите, защото всеки викаше за живота си и за да потисне страха. Забелязах, че и аз викам с цяло гърло, и усетих голямо облекчение.

Колесниците със страхотен трясък се врязаха в настъпващата хабирска орда, а най-отпред, над облаците прах и гората от копия, лъщеше шлемът на Хоремхеб с щраусовото перо. Зад колесницата търчаха копиеносците, следвайки лъвските опашки и соколите, докато стрелците се разгръщаха в равнината и отмерено обсипваха със стрелите си обърканата хабирска сган. Оттук нататък настъпи пълен безпорядък, чуваха се само тропот, трясък, вой и предсмъртни викове. Свистенето на стрелите продължаваше, магарето ми се подплаши, побягна и се насочи право в най-голямата бъркотия. Заритах го и завиках панически, ала то не спираше. Хабирите се биеха ожесточено и безстрашно. Стъпкани от конете мъже със сетни сили забиваха копието си в ония, които ги прескачаха. Много египтяни загиваха, когато се навеждаха да отсекат и вземат като трофей ръката на повален враг. Миризмата на кръв стана по-силна от вонята на пот и войнишки тела, все по-големи ята гарвани кръжаха и се спускаха от небето.

Отведнъж обаче хабирите закрещяха пронизително и хукнаха да бягат, защото видяха, че другите колесници с обход през равнината бяха проникнали в стана им, преследваха жените и подплашваха отвлечените говеда. Те не можеха да понесат тази гледка, спуснаха се да спасяват жените и стана си и с това ускориха своята гибел — колесниците се насочиха срещу тях, разпръснаха ги, а за останалото се погрижиха копиеносците и стрелците на Хоремхеб. Когато слънцето залезе, полето беше покрито от трупове с отсечени ръце, станът гореше, залутани говеда мучаха.

Ала опиянени от победата, войниците продължаваха да пробождат с копията си всичко изпречило се пред тях, не пощадяваха дори противниците, които вече бяха захвърлили оръжието си, с боздугани убиваха деца и изпращаха стрели по обезумелите стада добитък, докато Хоремхеб не заповяда да надуят тръбите. Това отрезви командирите и старшините, с камшиците си те погнаха войниците и ги събраха. Но моето пощуряло магаре не спираше да тича из полето, омаломощеното ми тяло се друсаше като чувал на гърба му и вече не знаех жив ли съм още, или не. Войниците се заливаха от смях, подиграваха ме, докато най-сетне един от тях перна с дръжката на копието си магарето по муцуната. То се закова стъписано, наостри уши и аз успях да се свлека от гърба му. Оттогава войниците почнаха да ме наричат Сина на дивото магаре.

Пленниците бяха натъпкани в дървени заграждения, иззетите оръжия струпаха на купчини, а пастирите тръгнаха да събират разпръснатия добитък. Хабирите бяха толкова многочислени, че на голяма част от тях се удаде да спасят кожата си. Хоремхеб смяташе, че те цяла нощ щяха да бягат и дълго време нямаше да помислят да се върнат. При светлината на горящите сеновали и шатри пред него положиха сандъка с богинята. Той го отвори и извади Сехмет с лъвската глава, чиито дървени гърди гордо стърчаха, осветявани от огъня. Войниците възторжено я пръскаха с кръв от раните си и трупаха пред нея трофеите си — отсечени вражески ръце. Някои хвърляха по четири-пет ръце и грамадата пред нея растеше. Хоремхеб им раздаде огърлици и гривни, а най-храбрите удостои с чин старшина. Беше покрит с прах и кръв, от златния му камшик също се оцеждаше кръв, но очите му се усмихваха на войниците и той гальовно ги наричаше свои дръгливци и кръвници.