Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Мен също ме взе въпреки нежеланието ми. Стоях зад него в колесницата, стиснал здраво ръце около пояса му, и съжалявах, че съм се родил, защото караше като обезумял. Всеки миг очаквах да се преобърнем и да полетя надолу с главата в камънака. Той се смееше и викаше, че ще ми дадял възможност да вкуся от войната, щом съм дошъл да видя дали мога да науча нещо от нея.

Даде ми тази възможност и аз видях как колесниците му като ураган връхлетяха върху хабирите, които с радостни песни и размахвайки палмови клонки, караха откраднатия добитък към скривалищата си в пустинята. Конете му тъпчеха старци, жени и деца, димът на горящите шатри го обвиваше и той с кръв и сълзи показа на хабирите, че е по-добре да си кротуват бедни в пустинята и да мрат от глад в убежищата си, отколкото след набези в плодородната и богата Сирия да мажат обгорялата си кожа с масло и да се угояват с крадена пшеница. Така аз вкусих от войната, която вече не беше никаква война, а само преследване и избиване, докато на Хоремхеб му омръзна и нареди да се изправят повалените от хабирите гранични камъни, без да се изместват по-навътре в пустинята, макар че за това нищо не пречеше.

— Трябва да пощадя малко хабири — заяви той, — за да имам с какво да обучавам войските си. Изтребя ли ги до крак, тогава на земята няма да остане място, където бих могъл да воювам. От четиридесет години в света владее мир, всички народи живеят в сговор, в посланията си царете на великите държави се наричат братя и приятели, а фараонът им изпраща злато да му издигат от него статуи и да ги поставят в храмовете на боговете си. Затуй част от хабирите трябва да останат живи. След няколко години гладът пак ще ги подгони от пустинята и те ще забравят какво им се е случило.

С колесницата си той догони хабирския бог и като сокол връхлетя върху него. Носачите му го захвърлиха и се разбягаха в планините. Хоремхеб заповяда да го насекат на парчета и да го изгорят пред Сехмет, при което войниците му се тупаха по гърдите и гордо заявяваха:

— Ето, така ние изгаряме хабирския бог!

Този бог се казваше Йехова или Яхве. Хабирите нямаха други божества и сега трябваше да се върнат в пустинята без него — още по-бедни, отколкото на тръгване, макар че вече бяха запели радостни песни и победно размахваха палмови клонки.

5

Хоремхеб се завърна в Ерусалим, където междувременно се бяха струпали бежанци от граничните области. Той им продаваше техните собствени говеда, пшеница и кухненски съдове, което ги караше възмутено да късат дрехите си и да викат:

— Този е по-голям разбойник от хабирите!

Но те не изпитваха никакви затруднения — храмовете, търговците и данъчната служба им даваха заеми, а каквото не смогваха да откупят, Хоремхеб го продаваше на търговците, стекли се в Ерусалим от всички краища на Сирия. Така той можа да разпредели плячката между войниците под форма на мед и сребро. Чак тогава разбрах защо повечето ранени измряха въпреки усилията ми да ги спася. Смъртта им беше увеличила дела на техните другари, които на всичко отгоре бяха задигнали дрехите, оръжието и накитите им, след като ги бяха лишавали от храна и вода, докато пукнат. Разбрах също така защо неуки фелдшери с такова желание следваха войската в походи и се връщаха в Египет богати, макар познанията и уменията им да бяха оскъдни.

Ерусалим ехтеше от шумни гласове и сирийска музика. Войниците пиеха бира и се забавляваха с гримирани момичета, които търговците бяха довели със себе си, биеха се, нараняваха се, ограбваха се един друг и обираха търговците, така че всеки ден някой воин увисваше на стената с главата надолу. Ала това не ги стряскаше, махваха с ръка, казваха, че така е било винаги и така ще бъде. Прахосваха медта и среброто си за бира и момичета, докато търговците им прибраха всичко и си заминаха. Хоремхеб облагаше с данъци пристигащите и потеглящите търговци и забогатя, макар че бе отстъпил своя дял от плячката в полза на войниците. При все това не беше доволен. Преди завръщането ми в Симира отидох да се сбогувам с него и тогава той ми каза:

— Военният поход приключи, преди още да е започнал. В посланието си фараонът ме мъмри, че съм пролял кръв въпреки забраната му. Трябва да се прибера в Египет заедно с дръгливците си, да ги разпусна и да предам соколите и лъвските им опашки на съхранение в храмовете. Хич не знам какви ще бъдат последствията от това, защото те са единствената що-годе обучена войска в Египет. Другите войници умеят само да мърсят стените и да задяват жените по улиците. Лесно му е на фараона — седи си в двореца, съчинява песни за своя бог и си въобразява, че с любов може да управлява всички народи. Ако чуеше поне веднъж стоновете на осакатените мъже и плача на жените в горящите села, когато врагът нахлуе през границите, тогава сигурно щеше да разсъждава по-иначе.