Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— И ти имаш мека кожа, под нея също тече кръв както във всеки човек. Да не би да си се подложил на някакви заклинания, та оставаш невредим? Иначе как може да не се страхуваш?

— Чувал съм за подобни заклинания — рече той. — Много войници носят на врата си амулети, които уж ги предпазвали. Но след тази битка на врата на много загинали висяха амулети, така че не вярвам в магиите. От тях естествено има полза, защото вдъхват смелост на неукия човек и по време на боя го карат да се осланя на себе си. Откровено казано, Синухе, всичко това са дивотии. При мен положението е по-друго, понеже знам, че съм призван да извърша велики дела. Но откъде го знам — това не мога да ти кажа. Воинът или има късмет, или няма. Мен късметът ме съпътствува, откакто соколът ми ме отведе при фараона. Вярно, че в палата соколът ми не се чувствуваше добре — отлетя и повече не се завърна. Ала когато на път за Сирия в Синайската пустиня страдахме от глад и непоносима жажда — трябва да ти кажа, че аз също страдах заедно с войниците, за да съм наясно какво усещат и да мога след туй да ги командувам, — в една долина видях горящ храст. Беше истински огън, обхванал някакъв голям храст или дърво, но не намаляваше и не догаряше. Пламтеше ден и нощ, а наоколо от земята се разнасяше миризма, която замая главата ми и ме направи смел. Видях го, когато препусках с колесницата си начело на войската и преследвах дивите зверове на пустинята. Никой друг не го забеляза освен водача на колесницата ми — и той може да потвърди това. Оттогава знам, че никакво копие, стрела или боздуган не може да ме улучи, преди времето ми да е изтекло. Но откъде го знам — това не мога да кажа, защото за нас тези неща остават неведоми.

Вярвах му и го уважавах много, защото Хоремхеб нямаше причина да съчинява измислици за мое забавление, пък и съм сигурен, че дори да искаше, едва ли би му се удало, тъй като знаеше и вярваше единствено в онова, което беше видял и можеше да пипне с ръка.

Той остави войниците си да стануват в хабирския стан, да ядат и пият, да стрелят по мишени и да се упражняват в хвърляне на копие. За мишени им служеха хабири, които поради телесни повреди не ставаха за роби или пък бяха прекалено опърничави, за да станат роби. По този начин войската му не роптаеше срещу ученията, а охотно стреляше с лъкове и хвърляше копия. Но на третия ден вонята от разлагащите се трупове стана непоносима. Гарваните, глутниците чакали и хиени, които нощем се стичаха от пустинята на бойното поле, вдигаха такъв невъобразим шум, че никой не можеше да спи. Повечето хабирянки се бяха удушили със собствените си коси, които носеха дълги, та и те не доставяха никому радост. Бяха мършави мръсни жени с див като пустинята поглед, ала войниците ги намираха хубави и ги превъзнасяха, защото дълго време не бяха се забавлявали с жени. От всичко това войната все повече ми опротивяваше и сърцето ми се свиваше, като наблюдавах неволите, които хората си причиняваха един другиму. Загледан в труповете, които гарваните кълвяха и чиито кости чакалите и хиените глозгаха, аз казах на моя приятел интендантския офицер:

— Скоро черепите им ще се оголят и никой няма да знае кои от тях са египтяни и кои — хабири. Струва ми се, че дори боговете няма да разпознаят чие сърце е било чисто и кой се е борил за правото дело.

Но увлечен да вписва в книгите си плячкосаното от хабирите зърно и да пресмята добитъка, интендантският офицер нямаше други грижи.

— Нашият военачалник е велик и мъдър, а в боя ревът му е по-страховит от рева на лъв — рече той. — Воят на чакалите и хиените ми е далеч по-приятен от бойния вик на хабирите и предпочитам вонята на трупове пред острието на копие, забиващо се в тялото ми. Иначе думите ти за черепите и боговете са уместни. Знам, че египтянинът, който, призовавайки Амон и уповавайки се твърдо на Озирис, загива на война, отива направо в Западната страна, макар тялото му да не се запазва. И все пак по-доволен съм, че оцелях в битката. А боговете наистина ще трябва доста да се потрудят, докато различат праведниците от грешниците, легнали на това поле. Аз останах здрав и читав само защото от страх виках с такава сила, че хабирите, които се целеха в мен, се разтреперваха, изпускаха копието си и се просваха в краката ми.

На третия ден Хоремхеб разпусна войската си. Една част върна обратно в Ерусалим да пренесе плячката, защото на бойното поле не бяха пристигнали достатъчно търговци, които да изкупят робите, кухненските съдове и зърното. Други изпрати да пасат говедата. За ранените, повечето от които умираха, бе уреден стан, охраняван от войници на лъвската опашка. Самият Хоремхеб потегли с колесниците си да преследва хабирите, понеже от разпитаните пленници бе узнал, че при бягството си са отнесли със себе си своя бог.