Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Погледнах го, ала той вече не гледаше към мен. Небрежно размахваше златния си камшик и през прозоречния отвор се беше втренчил в глинените стени, в червенеещите се от залеза скали и посивелите от прах листа на палмите в Ерусалим. Но той и тях не виждаше. Взираше се сякаш в далечни страни, вратът му се беше сгърчил и в очите му гореше мрачен огън.

— Разбирам те добре — казах аз след дълго колебание. — Напоследък и моето сърце беше неспокойно и се удряше като птица е клетка. Затуй дойдох при теб да вкуся войната, макар слугата ми да ме разубеждаваше. Нямам нищо против да странствувам в далечни земи, където много египтяни не са пребивавали. Симира е малък град, омръзнал ми е и докато говореше, чудех се как съм издържал толкова дълго в него. Изглежда, че човек трудно се решава да тръгне, ако някой друг не го подтикне, не му нареди и не го изпрати. Но ти не си нито мой повелител, нито проумявам защо ти трябва да знаеш всичко това и каква полза ще имаш от него, докато седиш в палата на фараона и се забавляваш с жени.

— Погледни ме! — рече Хоремхеб кратко, аз го погледнах и в очите ми той сякаш се извиси. Погледът му излъчваше мрачен огън, приличаше ми на божество, сърцето ми изтръпна и аз му се поклоних с ръце пред коленете.

— Сега вече вярваш ли, че съм твой повелител? — запита той.

— Сърцето ми казва, че си мой повелител, но не знам защо е така — отвърнах аз с набъбнал от страх език. — Може би е истина, че ти е отредено да повеляваш на много хора, както твърдиш. Ще тръгна на път и очите ми ще бъдат твои очи, а ушите ми — твои уши, само че не знам дали видяното и чутото от мен ще ти бъде от полза. Имам представа от медицина, но не и от онова, което искаш да узнаеш. Все пак ще направя всичко според силите си, и то не заради златото, а защото си мой приятел и защото явно такова е желанието на боговете, ако те изобщо съществуват.

— Не вярвам някога да съжаляваш, че си мой приятел, но злато при всички случаи ще ти дам. Доколкото познавам хората, то ще ти потрябва. Не е необходимо да знаеш защо сведенията, които ти искам са ми по-важни от злато. Мога само да ти кажа, че великите фараони са изпращали в чуждоземните дворци способни мъже, докато пратениците на сегашния фараон са тъпоглавци, които не знаят нищо друго, освен как да надиплят полите си, как да носят отличията си и в какъв ред да застават отдясно или отляво на фараона. Ако срещнеш някои от тях, не им обръщай внимание и нека думите им бъдат като бръмчене на муха в ушите ти.

На сбогуване той изостави официалностите, погали ме по лицето и склони глава върху рамото ми.

— Тежко ми е, че си тръгваш, Синухе. Аз също съм самотен като теб и никой не познава тайните на сърцето ми.

Предполагам, че при тези думи продължаваше да мисли за принцеса Бакетамон, чиято хубост го беше омаяла. Даде ми много злато — повече, отколкото можех да си представя. Струва ми се, че това беше всичкото злато, което беше спечелил по време на похода в Сирия. По негово нареждане група войници ме съпроводиха до крайбрежието, така че не се страхувах от разбойнически нападения. Там внесох златото в една солидна търговска къща и получих глинени плочки, чието пренасяне беше по-безопасно, защото крадците не можеха да се възползуват от тях. Качих се на един кораб и потеглих обратно за Симира.

Ще добавя само, че преди да напусна Ерусалим, отворих черепа на един войник. При едно пиянско сбиване край храма на Атон го бяха ударили с боздуган и черепната му кост беше строшена. Лежеше полумъртъв, не можеше да говори и да движи ръцете си. Въпреки всичко не можа да оздравее — тялото му почна да гори, мяташе се в треска и на другия ден той почина.

Шеста книга Денят на мнимия цар

1