Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Вече не определям сам делата си — отвърнах аз, — ала на роб и глупак като теб не смятам да обяснявам защо е така. Все пак, щом държиш, ти остани тук, грижи се за дома и имуществото ми и докато ме няма, забавлявай се на воля с момичетата от храма, които не ми се ще да наричам девици. Ще тръгна сам, като не желаеш да ме придружаваш. Пък и не те насилвам, защото по време на дългото пътешествие сигурно ще ми бъдеш по-скоро в тежест, отколкото от полза.

— Наистина — заломоти Каптах отново, — по-добре да не бях се раждал на този свят. Или поне да не бях напълнявал и да не бях виждал бял ден, защото колкото по-добре му е на човек, толкова по-трудно се разделя с доброто. Ако заминаваше както по-рано само за един-два месеца, нямаше да имам нищо против и спокойно щях да си остана в Симира. Но ако пътуването ти продължи години, възможно е да не се върнеш и никога вече да не те видя. Затуй съм длъжен да взема нашия скарабей и да те последвам. При такова пътешествие ти е нужен много късмет. Без скарабея ще вземеш да паднеш в някой ров или пък разбойници ще те погубят, а без мен и без моя опит ще бъдеш като теле, на което крадецът завързва задните крака, мята го на гърба си и го отнася накъдето поще. Без мен ще приличаш на човек с вързани очи, мъчещ се пипнешком да налучка пътя. Всеки срещнал те ще ти задига каквото може. Не, такова нещо няма да допусна — щом някой ще те обира, по-добре да съм аз, понеже крада с мярка и според възможностите ти, като гледам да не те ощетявам. И все пак колко по-добре бъде да си останем в Симира, в нашата къща.

От година на година Каптах ставаше все по-нахален, говореше за „нашата къща“, за „нашия скарабей“, а когато пазаруваше, плащаше с „нашето злато“. Това ми додея, додеяха ми и вайканията му, та взех тоягата и го наложих по дебелия задник, за да има истинска причина за вайкане. След туй му рекох:

— Сърцето ми подсказва, че заради нахалството си някой ден ще увиснеш на градската стена с главата надолу. Хайде, решавай най-сетне ще тръгваш ли с мен, или ще си седиш тука. Но първо престани с вечното си бръщолевене, което дразни ушите ми преди дългото пътешествие.

Каптах притихна, примири се със съдбата си и двамата се застягахме за път. Понеже се беше заклел никога вече да не стъпва на корабна палуба, присъединихме се към един керван, който се отправяше към северните области на Сирия. Имах желание да видя кедровите гори на Ливан, откъдето произхождаше дървеният материал за строежа на дворците и за ладията на Амон. Самото пътуване не заслужава да се описва, защото беше еднообразно и нито веднъж не ни нападнаха разбойници. Странноприемниците бяха добре уредени, ядене и пиене имахме предостатъчно. Докато почивахме, при мен идваха болни, които лекувах. Понеже се бях наситил да яздя на магаре, накарах да ме носят в паланкин. Каптах също не беше във възторг от магаретата, но като мой слуга, не можех да го пусна в паланкина, за да не принизя достойнството си в очите на останалите пътници. Затова той непрекъснато роптаеше и му се искаше да умре. Напомнях му, че пътуването с кораб щеше да е по-бързо и по-удобно, ала това беше слаба утеха за него. От сухия вятър кожата на лицето ми се напука и трябваше непрекъснато да я мажа, гърлото ми се пълнеше с прах, а пясъчните бълхи не ми даваха мира, но тези несгоди ми се струваха незначителни и очите ми се наслаждаваха на всичко, което съзирах.

Видях кедрови гори с такива огромни дървета, че никой египтянин не би повярвал, ако разкажа за тях — и затуй е по-добре да си мълча. Трябва обаче да спомена приказния аромат на тези гори и кристалната чистота на потоците им. Те ме наведоха на мисълта, че в тази прекрасна страна сигурно няма човек, който да се чувствува съвсем нещастен. Така си мислех, докато съзрях робите, които сечаха и окастряха дървета, преди да ги спуснат по планинския склон към брега на морето. Тяхната неволя беше голяма. Ръцете и краката им бяха покрити с гнойни рани, причинени от кората на дърветата и от сечивата, рояци мухи налитаха върху следите от камшични удари по гърбовете им. Тази гледка ме накара да променя първоначалната си представа.

За разтуха Каптах пресмяташе колко богат щял да бъде, ако притежавал всичките тези дървета в Египет и ги стоварел като трупи на кейовете в Тива. Той изчисли, че стойността на едно-единствено голямо дърво би стигнала на някой скромен човек да препитава семейството си цял живот, да изучи синовете си за писари и да задоми дъщерите си добре. Зае се да брои дърветата, но те бяха безчет, главата му се замая, почна пак отначало, отказа се и изплака, че сърцето му се късало, като гледал как вятърът безполезно поклаща това несметно богатство. И за да не вижда повече дърветата, той заметна дрехата върху главата си. Но когато аз самият се вслушах в шумоленето на кедровите върхари, реших, че дори само заради него си заслужаваше да предприема дългото пътешествие.