Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Трябва да добавя още, че жителите на Митани вече не помнеха къде точно минава границата на царството им — граничните камъни непрекъснато се местели, хетите ги вдигали с колесниците си и ги поставяли където си искат. Речел ли някой да протестира, те му се присмивали и го подканвали да върне камъните на местата им, щом имал толкова голямо желание. Ала никой нямал такова желание, защото ако разказите за хетите отговаряха на истината, то на земята никога не ще да е живял по-жесток и по-свиреп народ от тях. Митанците твърдяха, че върховно удоволствие за хетите било да слушат стенанията на осакатените от тях и да гледат как кръвта струи от отворените им рани. Когато обитателите на граничните области роптаели, че чуждите стада тъпчат нивите им и пасат посевите, хетите отрязвали ръцете им и след туй подигравателно ги карали да върнат граничните камъни обратно. Отсичали краката им и ги пращали да се жалват на царя си. Разрязвали кожата на главата им и я загръщали върху очите, за да не виждат как биват премествани граничните камъни. Митанците разказваха също, че хетите хулели египетските богове, което било нечувана обида за цял Египет и следователно достатъчен повод за фараона да изпрати злато, копия и наемна войска в Митани. Тогава митанците щели да се опълчат срещу хетите, макар че ненавиждали войната и се надявали те да отстъпят, щом видят, че зад гърба на Митани стои мощта на фараона. Не съм в състояние нито да повторя всичкото зло, което им бяха сторили хетите, нито да изброя подлостите и срамните деяния, вършени от тях. Според думите на митанците хетите били по-лоши от скакалци, защото след скакалците земята пак се раззеленявала, но където минели колесниците на хетите, там вече трева не никнела.

Не ми се стоеше по-дълго в Митани, тъй като смятах, че съм узнал всичко, каквото ме интересуваше, ала лекарското ми достойнство беше накърнено от неверието на местните лекари към думите ми за трепанацията. Но ето че в странноприемницата ме споходи един високопоставен мъж, който се оплакваше от непрестанно бучене в ушите, от припадъци и такова страхотно главоболие, че предпочитал да умре, ако някой не му помогне. Митанските лекари отказвали да го лекуват и понеже животът му бил цяло мъчение, решил да умре.

— Ако позволиш да ти отворя черепа — рекох му аз, — има известна вероятност да оздравееш. Но още по-вероятно е да умреш, защото след трепанация на сто души само един остава жив.

— Лудост би било да не приема предложението ти — отвърна той, — след като ми дава едно на сто възможност да оживея. А ако трябва сам да избавя главата си от страданието, то ще рече да легна и повече да не стана. Всъщност аз не се надявам да ме излекуваш, но ако отвориш черепа ми, няма да сторя грях пред боговете, както би било, ако сам сложа край на живота си. Успееш ли противно на очакването ми да ме излекуваш, тогава на драго сърце ще ти дам половината от всичко, което притежавам, а то не е малко. Ако пък умра, няма да съжаляваш, защото пак ще бъдеш богато възнаграден.

Прегледах го основно, опипах цялата му глава, но допирът на пръстите ми не му причини никъде болка.

— Ако го хлопнеш с чукчето, няма да загубиш много — обади се Каптах.

С чукчето също проверих различни точки на главата му, без да предизвикам оплаквания. Изведнъж обаче той изпищя и падна в несвяст. Реших, че съм установил мястото, където трябваше да се отвори черепът. Повиках недоверчивите лекари на Митани и им казах:

— Може и да не ви се вярва, но аз възнамерявам да отворя черепа на този човек, за да го излекувам, макар да е почти сигурно, че ще умре.

— Любопитни сме да видим — отвърнаха те и иронично се засмяха.

От храма на Амон взех огън, почистих себе си, почистих високопоставения пациент и всичко наоколо в стаята. Към обяд, когато светлината е най-силна, пристъпих към работа. Разрязах кожата на главата му и с нажежено желязо спрях силното кръвотечение, макар да съжалявах, че му причинявам болки. Пациентът ми обаче твърдеше, че тези болки били нищо в сравнение с ежедневното му главоболие. Бях му дал да изпие значително количество вино, примесено с упойващо средство, от което очите му се бяха изцъклили като на умряла риба и настроението му се бе повишило. След туй отворих с подръчните си инструменти най-внимателно черепа му и той дори не припадна, а само въздъхна дълбоко и каза, че след като съм махнал изрязаната кост, веднага почувствувал облекчение. Сърцето ми ликуваше, защото точно на отвореното място дяволът или злият дух на болестта беше снесъл, както учеше Птахор, яйцето си — червено и грозно на вид и с големина на лястовиче яйце. Отстраних го с цялото си умение, обгорих всичко свързващо го с мозъка и го показах на лекарите, които вече не се смееха. Черепа затворих със сребърна пластинка и върху нея заших кожата. Пациентът, който през цялото време беше останал в пълно съзнание, стана, направи няколко крачки и ми благодари искрено, защото в ушите си вече не усещал страхотното бучене и болките били престанали.