Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Най-сетне пристигнахме в град Кадеш, където имаше крепост и голям египетски гарнизон. Обаче по крепостните стени не се виждаха стражи, околовръстните ровове бяха порутени, войниците и офицерите живееха със семействата си в града и се сещаха за службата си само в дните, когато от складовете на фараона се раздаваше жито, лук и бира. В града останахме, докато разранените от ездата седалищни части на Каптах заздравяха. През това време излекувах много болни. Местните египетски лекари бяха некадърници, чиито имена отдавна бяха заличени от Книгата на живота, ако изобщо някога са били вписвани в нея. Ето защо болните, които разполагаха с достатъчно злато, заминаваха за Митани и поверяваха лечението си на лекари, придобили умението си във Вавилон. В Кадеш разгледах паметниците, издигнати от великите фараони, и прочетох надписите по тях. Те разказваха за победи, за разгромени врагове и за лов на слонове. Поръчах също да ми изгравират печат от скъп камък, за да си спечеля уважение в тези земи. Защото там и печатите се отличават от египетските — не се носят като пръстен на ръката, а се окачват с шнур на врата, имат цилиндрична форма и са кухи, така че чрез завъртане по глинената плочка оставят изображението си върху нея. А бедните и неуките притискат само палеца си върху малката плочка, когато им се наложи да боравят с нея.

Кадеш беше такъв безрадостен и скучен, зноен и покварен град, че дори Каптах — колкото и голям ужас да изпитваше от магарета — предпочиташе час по-скоро да продължим пътя си. Понеже лежеше на кръстопът, единствено пристигащите отвсякъде кервани внасяха разнообразие в него. Ала така е във всички погранични селища, все едно на кой цар са подчинени. Изпращането на офицери и войници било от египетската или митанската, било от вавилонската или хетската войска в тях е равносилно на наказание. Затова не съм чул в нито един пограничен град войниците и офицерите да вършат нещо друго, освен да проклинат живота си, да се спречкват помежду си, да пият лоша бира и да се забавляват с жени, които предизвикват повече досада, отколкото удоволствие.

И тъй, ние продължихме пътя си, прекосихме границата на страната Нахарина и безпрепятствено стигнахме до една река, която не тече като Нил на север, а на юг. Узнахме, че се намираме на митанска земя, и платихме царщина, събирана от всеки пристигнал странник. Понеже бяхме египтяни, към нас се отнасяха почтително, хората ни спираха на улицата и казваха:

— Добре дошли, добре дошли! Колко се радваме отново да видим египтяни! Тук отдавна не се е появявал ваш сънародник. Безпокойство обзема сърцата ни, защото вашият фараон не изпраща в страната ни нито войска, нито оръжие, нито злато. Говори се, че предложил на нашия цар нов бог, за когото нищо не знаем. Нали си имаме нашата Ищар от Ниневия и сума други божества, които досега са ни закриляли.

Канеха ме в домовете си, гощаваха ме и ми поднасяха напитки. Каптах също не оставяха гладен и жаден, защото, макар и мой слуга, той все пак беше египтянин.

— Хубаво е в тази страна, господарю — рече ми той. — Защо не останем тук да лекуваме хората? По всичко личи, че са невежи и лековерни и човек лесно може да ги мами.

През летните горещини царят на Митани се бе оттеглил заедно с придворните си в планините на север. Аз обаче нямах желание да го последвам, защото горях от нетърпение да видя всички чудеса на Вавилон, за които бях слушал много. Изпълнявайки нарежданията на Хоремхеб, разговарях с високопоставени и подчинени и всички повтаряха едно и също, от което разбрах, че сърцата им наистина са изпълнени с безпокойство. Защото в миналото Митани е била могъща страна, а сега като че ли висеше във въздуха, заобиколена на изток от Вавилония, на север от варварски племена, на запад от хетите, населяващи държавата Хати. Колкото повече чувах да се говори за страшните хети, толкова по-ясно ми ставаше, че трябва да мина и през Хати, но най-напред исках да посетя Вавилон.