Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Вавилонците преди всичко са търговци и нищо не уважават повече от търговията, така че дори боговете им правят сделки помежду си. По тази причина те не обичат войната, а плащат на наемници. Стени издигат само за да бранят търговията си, и желаят пътищата да са отворени към всички народи по всички земи. Желаят го обаче само затова, защото знаят, че са най-добрите търговци и от търговията извличат по-голяма облага, отколкото от войната. И все пак те се гордеят с войниците, които вардят градските стени и храмовете им и всеки ден маршируват с лъщящи от злато и сребро шлемове и нагръдници до портата на Ищар. Дръжките на мечовете и остриетата на копията им са позлатени и посребрени, за да олицетворяват тамошното богатство. И разпитват: „Чужденецо, виждал ли си някога такива воини и такива бойни колесници?“

Царят на Вавилония беше голобрад юноша, който, сядайки на престола, трябваше да си окачва изкуствена брада. Казваше се Бурабуриаш и обичаше играчките и забавните истории. От Митани името ми се бе разнесло до Вавилон, така че, когато се настаних във „Вила Ищар“ и наминах в храма да поговоря с жреците от кулата и с лекарите, един вестоносец ми предаде поръка от царя да го посетя. Каптах по навик се разтревожи и каза:

— Не отивай, господарю! По-добре да бягаме оттук, защото от царете нищо хубаво не иде.

— Ти си глупак — отвърнах аз. — Забрави ли, че със себе си сме взели скарабея?

— Скарабеят си е скарабей — рече той. — Съвсем не съм го забравил, обаче предпазливостта е за предпочитане. Нека не подлагаме търпението му на изпитание. Но щом твърдо си решил да отидеш, не мога да те спра и ще дойда с теб, та поне заедно да умрем. Ако ли пък някога, колкото и невероятно да е, се върнем в Египет, ще разказвам как съм се проснал по корем пред царя на Вавилония. Трябва да съм луд, за да не се възползувам от предлагащата ми се възможност. Все пак, ако ще ходим, редно е да държим на достойнството си и ти трябва да поискаш да ни вземат с царски паланкин, само че не днес, защото според поверието е тази страна днешният ден е лош. Продавачите са затворили дюкяните си, хората почиват по домовете си и никой не работи, понеже днес е седмият ден на неделята и всяка работа, така или иначе, би била обречена на несполука.

Замислих се и реших, че Каптах е прав. Макар за египтяните всички дни да са еднакви, като се изключат обявените от звездобройците за лоши, възможно бе в тази страна дори за един египтянин всеки седми ден да бъде недобър. Сигурното беше за предпочитане пред несигурното, поради което казах на царския слуга:

— Ти навярно ме смяташ за глупав чужденец, щом искаш да се явя пред царя в ден като днешния. Ще дойда утре, ако твоят цар изпрати да ме вземат с паланкин. Аз съм почитан човек и нямам желание да застана пред него с магарешки нечистотии по пръстите на краката си.

— Боя се, скверни египтянино, че за тези си думи ще се озовеш пред царя, но тогава отзад ще усещаш гъдела на острите копия — рече слугата и си тръгна, ала явно изпитваше уважение към мен, защото на другия ден дойдоха да ме вземат от „Вила Ищар“ с царски паланкин.

Оказа се обаче, че това беше един от обикновените паланкини, с каквито в палата носеха търговци и хора от простолюдието да показват накити, пера и маймунки. Ето защо Каптах невъздържано извика на носачите и глашатая:

— Сет и всички дяволи да ви поразят и дано Мардук прати скорпиони да ви нажилят! Махайте се оттук! За моя господар е недостойно да сяда в такъв раздрънкан сандък.

Носачите се стъписаха, а глашатаят заплаши Каптах с пръчката си. Пред странноприемницата се насъбра тълпа от хора, които се смееха и подвикваха:

— Любопитни сме да видим твоя господар, комуто царският паланкин не е достатъчно изискан!

Каптах обаче нае големия паланкин на странноприемницата, носен от четиридесет яки роби. В него настаняваха пътуващите с важни поръчения посланици на великите държави, както и чуждоземните божества, когато удостояваха града с посещението си. Смехът сред тълпата секна, щом слязох от стаята си, загърнат в одежда с втъкани златни и сребърни фигури, подхождащи на лекарската ми професия. Златото и скъпоценните камъни по яката ми искряха на слънцето, златните огърлици на врата ми подрънкваха, а зад мен роби от странноприемницата носеха украсените със слонова кост кутии от абаносово и кедрово дърво, в които държах лековете и инструментите си. Хората наистина престанаха да се смеят, покланяха ми се доземи и си шепнеха:

— По мъдрост този човек сигурно е равен на малките божества. Нека го последваме до палата.

Така паланкинът потегли към палата, следван от многобройна тълпа. Най-отпред Каптах яздеше на бяло магаре, по чийто оглавник дрънкаха сребърни звънчета. Но не заради себе си си придавах тази важност, а заради Хоремхеб, който ми беше дал много злато и моите очи бяха станали негови очи, а ушите ми — негови уши.