Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Отвори ми се много работа, защото копията и боздуганите на хабирите бяха причинили грозни рани. Работех при светлината на горящите шатри, стенанията на ранените се смесваха с плача на жените, които войниците влачеха насам-натам и хвърляха жребий кой да се забавлява с тях. Промивах и зашивах зеещи рани, натъпквах провиснали черва в разпрани кореми и намествах одрани парчета кожа по главите. На умиращите давах бира и сънотворни лекарства, за да издъхнат без мъки през нощта.

Превързвах също хабири, които заради раните си не бяха успели да избягат. Зашивах и техните рани, без да знам защо го вършех. Може би смятах, че при продажбата им като роби Хоремхеб щеше да получи по-добра цена, ако ги излекувам. Ала много от тях се противяха на грижите ми и отново разтваряха раните си, дочувайки писъците на децата и жените си, с които египтяните се гавреха. Те присвиваха крака, загръщаха глава в дрехите си и умираха от кръвоизливи.

Като ги гледах, вече не бях така горд с победата, както веднага след битката. Те бяха бедни обитатели на пустинята, гладът ги измъчваше и долините ги примамваха с добитъка и зърното си. Затуй идваха да ограбват Сирия. Крайниците им бяха мършави, мнозина страдаха от болести на очите. Независимо от това те се биеха яростно, а след себе си оставяха опожарени села, скръб и вопли. И все пак ми беше жал, като виждах как големите им дебели носове побледняваха и как увиваха глава в дрипите си, преди да издъхнат.

На другия ден срещнах Хоремхеб и той ми изказа благодарност.

Посъветвах го да устрои охраняван стан, в който да се лекуват тежко ранените, защото, ако речаха да ги пренасят в Ерусалим, щяха да измрат по пътя. Хоремхеб още веднъж ми благодари за помощта и каза:

— Нямаше да повярвам, че си толкова смел, ако вчера със собствените си очи не бях видял как на гърба на разяреното си магаре полетя към най-ожесточената схватка. Вероятно не си знаел, че по време на война работата на лекаря започва едва след боя. Чух войниците да те наричат Сина на дивото магаре. Ако искаш, при някоя битка ще те взема в моята колесница. Явно е, че късметът ти работи, щом още си жив, макар вчера да нямаше ни копие, ни боздуган в ръката си.

Той ме погледна сериозно, та не разбрах дали не ми се подиграваше. Затуй казах:

— Не бях виждал война и ми се щеше да я опозная възможно по-отблизо. Но от нея няма какво да науча и ако ми позволиш, смятам да се прибера в Симира.

— С изкуството си ти спаси живота на много мои воини — отбеляза той. — Заслужаваш отличие, като всеки офицер, който с умението и храбростта си спасява войнишкия живот.

— Остави — отвърнах аз. — Имам си достатъчно злато и твоите отличия не ме блазнят.

— Сигурно си прав — усмихна се Хоремхеб, — но за обикновените мъже като мен лъскавото злато на врата означава много, щом е заслужено в бой. Видях как хората ми воюват и разбрах, че умея да ги водя. Сехмет с лъвската глава беше благосклонна към мен и постигнах победа, която, ако пожелая, може да бъде увековечена върху камък. И въпреки това тази победа не ме удовлетворява. Не се изисква голямо умение да надвиеш някакви си крадци на говеда.

— Твоите хора величаят името ти и са готови да те последват накъдето ги поведеш — казах аз, за да го полаская. — Но как съумя да се опазиш невредим, без нито една рана? Когато се втурна пръв срещу копията и стрелите, бях сигурен, че ще загинеш.

— Водачът на колесницата ми е много ловък — отговори той. — Освен това моят сокол ме закриля, защото ще бъда необходим за бъдещи велики дела. Заслугите и храбростта ми не са големи, понеже знам, че вражеските копия, стрели и боздугани не могат да ме уязвят. Тъй като съм призван да пролея много кръв, тръгвам пръв, но поваля ли достатъчно противници, радостта ми от проливането на кръв намалява и виковете на ония, които остават под колелата на колесницата ми, не ми доставят особено удоволствие. Щом войската ми придобие достатъчно опит и престане да се бои от смъртта, ще наредя да ме носят в паланкин след нея, както постъпва всеки благоразумен пълководец. Истинският пълководец не върши със собствени ръце мръсната и кървава работа, с която може да се заеме и най-простият роб, а работи с ума си, изразходва купища папируси и диктува на многобройни писари най-различни заповеди. За теб, Синухе, те са непонятни, понеже не спадат към професията ти, както и аз от своя страна не разбирам нищо от твоята работа, въпреки че уважавам умението ти. Ето защо по-скоро се срамувам, че измърсих ръцете и лицето си с кръвта на тия крадци на говеда, но нямах друг изход. Ако не бях поел начело на хората си, те щяха да се обезсърчат, щяха да паднат на колене и да зареват, защото, честно казано, тези египетски войници, които от две поколения не са виждали война, представляват по-жалка и по-страхлива паплач от хабирите. Затуй ги наричам дръгливци, а тях и това име ги изпълва с гордост.

Аз обаче не можех да повярвам, че връхлитайки пръв право срещу копията, той не се страхуваше за живота си, и продължих упорито: